Светослав Камбуров-Фурен

Камбуров-Фурен, Светослав (псевд. на Светослав Димитров Камбуров) (Лясковец, 20.10.1885 – София, 1977). Български драматург, публицист, литературен критик и театрален деятел. Публикува във вестниците „Литературен глас“, „Литературен час“, списанията „Хиперион“, „Демократически преглед“, „Художествена култура“; пише критика и рецензии по въпроси на театъра и изобразителното изкуство. Първата му художествена творба е романът „Пролетен вихър. Дневник на забравени дни“ (1914).

По време на войните (1912–1918) са и първите опити на Фурен в областта на драматургията („Златната ябълка. Приказка“, драма в 4 картини, 1916, играна от артисти на Народния театър). През 1923 участва в основаването на Българска театър-студия на актрисата Роза Попова, с което се включва в младата по това време театралната педагогика.  През 20-те години на ХХ в. Фурен започва да пише по-активно драматургия – детски пиески („Златка, златното момиче. Приказка за деца в пет действия“, 1926; „Жар-птица“. Приказна драма в 4 действия, 1929) и пиеси за възрастни в патриотичен дух („Жертвеникът на свободата. Трагедия на българския дух“, в 5 действия – 8 картини, 1929). В този си най-активен период той публикува и своеобразната трилогия драми-поверия: „Чумави (Камзамалови)“. Драма-поверие в 5 действия. (1927), „Магията“. Драма в 5 действия. (1928), „Ралица (Еньовски прокоби)“. В 5 действия и Поверие (1931), влизащи в магико-фолклорната традиция на Петко-Тодоровата драматургия и Антон-Страшимировата „Вампир“. В тези свои творби Фурен разработва „тъмната страна“ на словото – основният му материал са мрачните наричания, клетвите, заклинанията, черното действо на думите. На сцената са изведени човешките страхове, преплетени с интензивното чувство на любовта. Матерлинейното начало е водещо за това гмуркане в несъзнаваното. Възползвайки се от мотивите „чума“, „любовна магия“ и „вграждане на душа в строеж“, авторът пресъздава в творбите си един мистичен български свят на ужаса, в който трагичното е в невъзможната среща на мъжа и жената.

В края на 20-те Фурен пише и две пиранделовски пиеси – „Проклятието на живота“ (1929) и „Фокусникът. Магическо огледало“ (1930). В „Проклятието на живота“ – по-обемния от двата текста, Фурен имитира Пирандело, въвеждайки raisonneur в лицето на Писателя, разясняващ какъв е смисълът на театъра,  различните реализации на идеята за подменената личност и трагичното екзистенциално противоречие между мъртвата форма и непрестанно изменчивия живот, вкуса към мелодраматичната фабула и мотива на огледалото. След 40-те години Фурен престава да се занимава с литературна и театрална дейност.

Фурен е създател на литературно-сценичния образ на Педя човек-лакът брада („Педя човек-лакът брада“ 1940), станал емблема на куклено-детското предаване в програмата „Лека нощ, деца“  от 70-те и 80-те години по БНТ. Автор е на монография за Ибсен и на „психография“  за Джек Лондон. Редактор е на юбилеен сборник за Чичо Стоян. Превежда „Идиот“ на Достоевски (1928). Фурен е действащо лице в пиесата на Ина Божидарова „Път от рози и тръни“ (2000), посветена на Роза Попова.

Николай Кирилов

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева