Светослав Минков

Минков, Светослав Константинов (Радомир, 4.02.1902[1] – София, 22.11.1966). Начално образование получава в родния си град. Завършва Втора мъжка гимназия в София (1921). За кратко учи във Военното училище във Вайскирхен (Австро-Унгария). Следва славянска филология в Софийския университет, учи в Търговско-стопанската академия в Мюнхен (1922–1923), продължава образованието си в Свободния университет в София, но не завършва. През април 1925 е арестуван заедно с други писатели и е задържан в Дирекцията на полицията. Работи като библиотекар в Народната библиотека в София (1924–1925), книговодител, началник бюро и помощник-библиотекар в Българска централна кооперативна банка и Българска земеделска кооперативна банка. Делегат на XIV международен конгрес на ПЕН-клубовете в Буенос Айрес (1936), във връзка с който посещава Бразилия и Аржентина. Служител в Българската легация в Токио (1942–1943). През октомври и ноември 1944 е коректор във в. „Работническо дело“, а през 1945–1946 е редактор във в. „Отечествен фронт“. След това последователно работи в Радио София (1946–1947), в Българска кинематография (1947–1951), в сп. „Български воин“ (1952–1954) и в издателство „Български писател“, където е главен редактор (1954–1956) и редактор (1956–1962). Пътува в редица страни на Европа, Азия и Южна Америка.

Още като ученик Минков пише стихове, разкази и фейлетони. Първата му публикувана белетристична творба е „Биномът на Нютон“ (сп. „Българан“, 1920). Сътрудничи и на вестниците „Българан“, „Литературен глас“, „Мисъл“, „Литературни новини“, „Развигор“, „Съвременник“, „Вестник на жената“, „Кормило“, „ЛИК“, „Изток“, „Стрелец“, „Литературен фронт“, „Стършел“, „Весела дружина“, на списанията, „Хиперион“, „Златорог“, „Българска мисъл“, „Септември“, „Пламък“ и др. Заедно с Хр. Смирненски редактира и издава „Календар Българан“ (1922). Същата година става съосновател на първото българско издателство за фантастична литература „Аргус“. А с Г. Милев и Вл. Полянов подготвя за публикуване поредица фантастични разкази от световни автори, но идеята остава нереализирана поради смъртта на Г. Милев.

Тези творчески контакти, както и личното познанство с австрийския писател Г. Майринк, подсилват ранните литературни предпочитания на Минков към модернизма и по-специално към естетиката на диаболизма. Първите му три книги са съставени изцяло от диаболистични разкази. Те въвеждат читателя в потискащата мистична атмосфера на един зловещ свят, управляван от свръхестествени зли сили. Човекът е залутан в този свят на кошмарни привидения и мъртвешки сенки, на демонични предмети (часовници, портрети, огледала, икони) и герои (дяволи, нечисти сили, устрели), безсилен да им се противопостави. Сюжетът на диаболистичните разкази на Минков се разгръща в едно неопределено време и пространство, което подсилва внушението за универсалност. Но след насочването на автора към литературния кръг „Стрелец“ (1925–1927), в тях започват да се срещат и образи от българската фолклорна демонология (като таласъма и устрела от едноименните разкази). Диаболистичният период в творчеството на М. продължава почти едно десетилетие. За негов край изследователите приемат разказа „Къщата при последния фенер“ от едноименния сборник, в който призракът е принуден да отстъпи завинаги пред рационализма на новото време.

Въпреки сбогуването на Минков с „литературата на ужаса“, някои особености на диаболистичните му разкази – стремежът към универсалност, космополитността на изображението и проблематиката, липсата на психологизъм, вкусът към необичайното и фантастичното – преминават и в зрялото му творчество, но с нова художествена функция – изобличаване на деградацията на съвременния човек и общество. Сатиричният талант на Минков проличава още в някои разкази от преходните му сборници „Игра на сенките“ и „Къщата при последния фенер“ (като „Американско яйце“, „Разказ с витамини“ и „Сламеният човек“, по-късно публикуван под заглавието „Сламеният фелдфебел“), но пълната си реализация намира в книгите „Автомати“ и „Дамата с рентгеновите очи“. Минков е един от първите български писатели, доловили заплахата от прекомерната машинизация и технизация на съвременния живот. Подобно на К. Чапек (и използвайки създадената от него дума „робот“), той вплита в разказите и фейлетоните си научни хипотези и научнофантастични утопии, за да покаже опасността от това човешките изобретения да се обърнат срещу своя създател. Символ на дехуманизацията на науката и техническите постижения за писателя е Америка („Човекът, който дойде от Америка“, „Водородният господин и кислородното момиче“ и др.), с което се превръща в последовател на Ал. Константинов. Научните изобретения и открития в творбите му често играят ролята на инструмент или катализатор, който прави видима интелектуалната и моралната деградация на съвременния човек („Дамата с рентгеновите очи“). С безмилостната си сатира Минков разобличава манипулираната, стандартизирана и в крайна сметка обезличена същност на човека в модерната цивилизация. Условният художествен свят на писателя е населен с герои марионетки, лишени от индивидуалност. Кризата на човешкото е пресъздадена с помощта на гротеската, с тънка интелектуална ирония и пародиране на популярни жанрове и стилове от годините между двете световни войни (на средствата за масово осведомяване, на сантименталната и приключенската литература, на различни словесни клишета и др.).

Ироничната дистанция между разказвача и героите е една от основните отличителни черти на стила на Минков Тя се запазва и в произведенията, в които фантастичният елемент отсъства. Такъв е цикълът „Разкази в таралежова кожа“, в който със средствата на реализма е пресъздаден сивият ужас на всекидневието на обикновения човек. Такива са и пътеписите му за Бразилия и Аржентина („Другата Америка“) и за Япония („Империя на глада“). Сатиричната фантастика на Минков няма преки предшественици и последователи в българската литература, макар че е дала творчески импулси на редица писатели, главно в областта на фантастиката, като Л. Дилов, Ем. Манов, Е. Кузманов и др. След 1944 под влияние на обществено-политическите промени в България М. почти изоставя артистичната пародийна игровост, на която се дължи голяма част от художественото въздействие на текстовете му, и я заменя с директното сатирично изобличение и злободневния алегоризъм. Автор е и на интересни творби за деца, част от които са предназначени едновременно и за възрастни.

Светослав Минков има значителен принос за рецепцията на чуждестранната литература в България. Превежда приказките на Х. Кр. Андерсен, както и произведения на Г. Майринк, Е. А. По, А. П. Чехов, Ем. Лудвиг, З. Ундсет, Ем. Верхарен и др. А преразказите му на приказки от сборника „Хиляда и една нощ“ (публикувани и под заглавието „Приказки на Шехеразада“) се ползват с голяма популярност и претърпяват многократни преиздания.

Произведения на Минков са преведени на над 15 езика.

Андрей Ташев