Симеон Хаджикосев

Хаджикосев, Симеон Дончев (София, 7.03.1941 – София, 29.12.2020). Завършва гимназия в София (1958) и българска филология в Софийския университет (1965). Защитава кандидатска дисертация на тема „Идейно-естетическо развитие в поезията на Пол Елюар“ в Софийския университет (1971) и докторска дисертация на тема „Провансалската лирика и нейното въздействие върху средновековната европейска поезия“ в Института за литература – БАН (1989). От 1965 работи в Софийския университет последователно като стажант-асистент (1965–1967), асистент (1972–1973), старши асистент (1973–1975), главен асистент (1975–1981), доцент (1981–1991), професор (от 1991), бил е дългогодишен ръководител на Катедрата по теория на литературата. Преподавал е и като лектор по български език и цивилизация в университета „Жан Мулен“ в Лион, Франция (1978–1980), и като гост-професор в Славянския семинар на университета „Георг Аугуст“ в Гьотинген, Германия (1994–1996). Заместник-директор и директор на Центъра за литературна информация към СБП (1976–1981). Заместник-директор на Института за литература при БАН (1983–1989). Главен секретар на Дружеството на филолозите българисти (1983–1990), председател на Съюза на филолозите българисти (1990–2002). Бил е и редактор в издателствата „Народна младеж“ и „Български писател“, във в. „Литературен фронт“ и сп. „Септември“.

Дебютира в печата през 1958 в сп. „Родна реч“ със стихотворението „Раковски“. Автор е на повече от 30 книги и на стотици статии, рецензии, литературни портрети, есета. Като литературен историк и критик работи главно в две направления: съвременна българска литература и западноевропейска литература.

На автори и проблеми от областта на съвременната българска литература са посветени повече от десет негови книги – от „Поезия, проза, критика“ (1971) до „Класическо, т.е. съвременно“ (1992, 1994). Съпоставителните си наблюдения между българския символизъм и западноевропейския модернизъм С. Хаджикосев развива в книгите „Българският символизъм и европейският модернизъм“ (1974), „Българският символизъм“ (1979) и „Вечното в преходността“ (1987). Основно негово виждане е, че българският символизъм се отличава със самобитна поетика, неоромантична по дух и импресионистична по техника. Симеон Хаджикосев анализира системно и проблемите на детско-юношеската литература в книгите „Завръщане в детството“ (1980), „Вълшебният свят на детството“ (1989) и „Ран Босилек“ (1985). Проблематизира жанровите особености на българския разказ, новела, роман, пише върху литературнокритически текстове, анализирайки успехите и недостатъците на артистичната критика.

Симеон Хаджикосев е изтъкнат специалист по западноевропейска литература. Основоположник е на българската провансалистика. На провансалската лирика, която определя като първата светска западноевропейска лирика след Античността и първата римувана лирика в европейската литературна история, са посветени книгите му „Провансалската лирика и средновековната поезия“ (1995), „Светът на трубадурите“ (2007), както и антологията „Снегът зеленина сънува“ (1990). Изследвания върху автори и творби от западноевропейската литература са включени в книгите „От Данте до Елюар“ (1976), „Молиер“ (1979), „Шекспир“ (1985), „Сред класиката“ (1989) „Сред шедьоврите на западноевропейската литература“ (1992) и др. Изследването „Романът – що е то?“ (2011) проследява възникването и развитието на жанра от античните романи през рицарските, ренесансовите, „галантните“, просвещенските, готическите до реалистичните, модернистичните и постмодерните романи. Капитален принос в историческото изследване на западноевропейската литература е многотомната поредица на С. Хаджикосев „Западноевропейска литература“ (от 2000). Тя се отличава с богата фактологичност в изключително широк културен контекст, с интердисциплинарност и с включване на хиляди стихове от западноевропейската литература, които С. Хаджикосев превежда за първи път на български език.

Автор е на мемоарна тетралогия, състояща се от книгите „Записки на конформиста“ (2005, в три части, публикувани за първи път през 90-те години под различни заглавия с подзаглавие „Из записките на конформиста“) и „Записки на вътрешния емигрант“ (2006), както и на мемоарната книга „Което е било и ще бъде“ (2012). Пътеписите му са събрани в книгите „Критически писма“ (1984), „Осем дена в Португалия“ (2013) и др.

Превежда художествена литература от англ., галисийски, исп., португ., прованс., фински и фр. езици. Съставител и преводач на антология на португалската класическа поезия „Както са едно вода и жажда“ (1985), антология на провансалската лирика – „Снегът зеленина сънува“ (1990), превежда творби на Реймон Кьоно, Антонин Майе, Веркор, Кристиян Емар, Патрик Модиано, Алфонс Будар, Паскал Лене и мн. др. Съставител и редактор на множество научни сборници.

За книгата си „Завръщане в детството“ получава наградата П. Р. Славейков на Министерството на народната просвета (1981), а за третата част от поредицата „Из записките на конформиста“ получава наградата на СБП за мемоаристика и публицистика (1999).

Александра Антонова

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова