Симеон Радев

Радев, Симеон Трайчев (Ресен, Македония, 19.1.1897 – София, 15.2.1967). Учи в Ресен, Охрид, Битоля, завършва фрeнския лицей „Галата сарай“ в Цариград (1898) и право в Женева (1902). Член на ВМОРО, приет през 1895 от Гоце Делчев. Като студент се сближава с Борис Сарафов. С негова подкрепа издава в Женева двуседмичен лист на македонските революционери на френски език – „L’Effort“ (1900), в Париж – „Le Mouvement Macedonien“ (1902). Кореспондент на софийския всекидневник „Вечерна поща“, негов съредактор (от 1903) и главен редактор (1905–1909). Прякото му участие в македонското движение се прекратява след разгрома на Илинденско-Преображенското въстание и гибелта на Гоце Делчев (1903). Сближава се с дейци на Национално-либералната партия на стамболовистите (крило на д-р Н. Генадиев), разработва и издава програмата ѝ. Съредактор (от 1906) заедно с Ал. Балабанов и главен редактор (1909) на издаваното от П. Генадиев сп. „Художник“. Основател и директор стопанин (1911–1912) на всекидневника „Воля“. Участва в Балканската и началото на Междусъюзническата война. През 1913 е член на българската делегация за сключване на мирния договор в Букурещ. Пълномощен министър в Букурещ (1913–1916), Берн (1916–1917), Хага (1920–1921), Анкара (1923–1925), Вашингтон (1925–1933), Лондон (1935–1938) и Брюксел (1938–1940). До 9.9.1944 е пълномощен министър на разположение в София, след тази дата е уволнен, по-късно пенсиониран. Забранява му се достъп до печата и каквато и да е обществена или политическа дейност. Живее в мизерия, но усилено работи над историографски трудове и спомени. Едва в последните години на живота си има възможност да печата.

Симеон Радев прави своя авторски дебют още като ученик с разказа „Лудия цигулар“, изпратен от Цариград, подписан с псевдонима Велко и отпечатан в сп. „Българска сбирка“ (1898, № 7) в София. Превежда веднага след появата ѝ във Франция и отпечатва в същото списание книгата на Гюстав Льобон „Психология на тълпите“. Като студент в Женева сътрудничи на швейцарски вестници с материали за положението на населението в родния му македонски край, оставен от Берлинския договор (1878) в пределите на Османската империя. След завръщането си в София се сближава с кръга около „Българан“ и особено с бъдещия проф. Ал. Балабанов и Елин Пелин. Значително по-късно, по време на свои престои в България след поредно уволнение, сътрудничи активно във в. „Зора“, редактиран от Д. Крапчев, и в няколко други издания.

Радев е разностранна и високообразована личност, която оставя следи в няколко области на българската култура обществен живот. Владее основните европейски езици. Публицист (автор на около 1500 статии), журналист (въвежда интервюто в нашия печат), литературен критик (портрети на Елин Пелин, Г. П. Стаматов, полемична студия срещу „схоластическото иго на д-р Кръстев“ в сп. „Художник“), художествен критик (есета за Моне, Мане и др. в сп. „Художник“, слова при откриване на изложби на големи български художници в по-късно време) и театрален критик, историограф (двата тома на „Строителите…“ са между върховите творби на българската проза, а след тях авторът е създал още около 8 книги, повечето още неиздадени), мемоарист (около 10 книги, отпечатани само отчасти), дипломат, политик. Приятелства и познанства го свързват с мнозина видни общественици, дипломати, хора на изкуството у нас и в чужбина.

„Строителите на Съвременна България“ е настолна книга за няколко поколения българи. Тя е продължение на летописната традиция, положена от Захари Стоянов, а същевременно използва и богатия опит на френската историография от ХIХ в. Подобен род документална проза е основа за историческата памет на нацията и едновременно естетически фактор, тя е колкото историография, толкова и литература. Сборникът „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“ включва част от критическите му произведения откъси от спомени за писатели, артисти и общественици. В книгата „Ранни спомени“ разказва за своето детство и за ученическите си години в Цариград, за общуването с Екзарх Йосиф I. Радев е един от майсторите на българската проза, познавач на народната психология и на родната история, един от най-големите български публицисти.

Псевд.: С. Ведар, Велко, Б. Гурин, С. Нежданов, Революционер, В. Шариваров, Шариваров, А. В., Paul Chritian, B. Gourine, Kim Bilir, Kim Bylir, Snobinette, Vedar

Йордан Василев (текст и библиография)