Социалистическа литература (80-те години на XIX – 40-те години на XX в.)
Разочарованията от следосвобожденската действителност стават причина за различни по тип реакции в българската литература през 80-те и 90-те години на XIX и първото десетилетие на ХХ век. След това войните и социално-политическата криза, свързана с тях, канализират посоките на общественото недоволство, като радикализират и политическите настроения, и социокултурните движения в страната.
След Освобождението въжделената свободна родина се оказва разпокъсана – факт, който трайно ще направлява националната тема в българската литература. Патриархалният свят прогресивно се разпада като бит и нравственост. Социалното разслоение е осезаемо и болезнено за голяма част от населението. Политическите нрави деградират към груба партизанщина. Бързоразвиващото се буржоазно общество започва да се превръща във вместилище на неправди и пороци в очите на мнозина, особено на помнещите духа на Възраждането.
Социалистическите идеи се открояват като съществен обединителен център на реакцията срещу социалната криза. Те нахлуват и в литературата – успоредно с народническата носталгия по патриархалното минало и социалния критицизъм (критическия реализъм) и непосредствено следвани от първите прояви на модернизма у нас.
Социалистическите убеждения, мислени в един широк и свободен формат, са познати в България още от късното Възраждане (всеизвестни са утопичните анархо-комунистически въжделения на Христо Ботев например). В края на XIX – началото на ХХ век те продължават да се развиват – в резонанс с възгледите на народниците. Примери за това са публицистично-общественическите кръгове около вестниците „Работник“ и „Братство“ (Захари Стоянов, Атанас Узунов, Тома Кърджиев).
През 1891 на връх Бузлуджа социалистическите групи в България създават Българската социалдемократическа партия – събитие, обединяващо левите политически и обществени брожения в страната, което на свой ред се отразява и в областта на културата. Тази тенденция се задълбочава с помощта на множеството леви периодични издания, които започват да излизат в ранния период на българското социалистическо движение (през 90-те години на XIX век): сп. „Ден“ на Янко Сакъзов, „Дело“ на Вела Благоева, „Ново време“ на Димитър Благоев, „Сиромашки защитник“ на Георги Бакалов (по-късно – „Работнически другар“). Особено дълъг живот има „Работнически вестник“, създаден по инициатива на Георги Кирков и наследен от в. „Работническо дело“. На неговите страници през 1942 ръководството на БРП (к) (Георги Димитров, Васил Коларов, Станке Димитров, Георги Дамянов и Вълко Червенков) ще публикува програмата на Отечествения фронт. А през годините от възникването си до 1944 изданието ще събира сътрудници като Димитър Благоев, Георги Кирков, Георги Димитров, Жеко Димитров, Христо Кабакчиев, Васил Коларов и мн. др.
Ранни прояви на тази консолидираща политическа линия в литературата са и поетическите антологии на Г. Бакалов „Лъчите на поезията“ (1901) и „Към свободата“ (1902).
Вдъхновявани от левите идеи за по-дълго или по-кратко са мнозина емблематични за краевековието български писатели: Стоян Михайловски, Кирил Христов, Антон Страшимиров, Пейо Яворов, Петко Тодоров, Елин Пелин, Цанко Церковски и др. На тези увлечения не остават чужди дори творци като Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов и Николай Лилиев, които в литературната история принципно се мислят като алтернатива на социалистическия канон.
Като патриаршеска фигура на социализма в България изпъква Димитър Благоев. Името му остава свързано с литературата чрез неговата публицистика, мемоари и критически статии. Той поставя основите на марксистката литературна критика у нас.
Най-значимият творец на ранната социалистическа литература е Георги Кирков – автор на фейлетони, сатира, стихотворения (някои от които се превръщат в популярни маршове) и харизматичен политически оратор.
Родоначалник на работническата („пролетарската“) поезия у нас е Димитър Полянов, редактор на левите издания „Червен смях“ и „Наковалня“, автор на публицистика, критика, проза и една драма.
Сред ранните творци на лявата социално ангажирана литература (90-те години на XIX и първото десетилетие на ХХ век) се изявяват: поетите Иван Андрейчин (който в началото на ХХ век се преориентира към символизма), Кирил Гюлеметов, Михаил Летов, Васил Карагьозов; прозаиците Вела Благоева, Ана Карима, Стефан Руневски; критиците Никола Атанасов, Страшимир Кринчев, Йордан Маринополски, Иван Клинчаров, Георги Бакалов, Кръстьо Раковски, Димитър Димитров и др.
В края на първото и през второто десетилетие на века започват да излизат и силно политизираните леви обществено-литературни списания „Съвременник“ и „Борба“ на Г. Бакалов.
Второто десетилетие на ХХ век закономерно засилва социалистическото движение в България. Това е време, белязано от три войни – Балканската (1912), Междусъюзническата (1913) и Първата световна (1914–1918), в която страната влиза от 14.10.1915), както и от произлязлата от тях национална катастрофа. Октомврийската революция в Русия (1917), която има световен отзвук, допълнително революционизира настроенията у нас. През 1918 избухва Войнишкото (Владайското) въстание. В първата половина на 20-те години следва серия от метежи с характер на гражданска война (Септемврийските събития от 1923, определяни и като Септемврийско въстание, атентатът в църквата „Света Неделя“ на 16.04.1925 и последвалото гонение на леви активисти и интелектуалци).
Тези динамични социално-политически процеси имат дълбоко отражение в българското общество, като културата, и в частност – литературата, биват значително повлияни.
„Мъртва ивица“ е паметната метафора, с която левият критик Георги Бакалов назовава времето на войните в литературата ни. Много български писатели умират по фронтовете (Димчо Дебелянов, Стамен Панчев, Страшимир Кринчев, Илия Иванов-Черен, Владимир Попанастасов-Пепо, Владимир Мусаков и др.). По повод същия период друг ляв критик, Иван Мешеков, формулира едно не по-малко знаково заглавие: „Ляво поколение. От гимназията до окопите. 1907–1917“. Така той кръщава книгата си от 1934, в която анализира процесите на олевяване и „приземяване“ в българската литература, радикалните промени в обществен, идеологически, културен и естетически план, настъпили през военния период у нас.
В „мъртвата ивица“, разбира се, българската литература не секва. Тогава се появяват знакови списания като символистичната трибуна „Звено“ (издавано от Димитър Подвързачов в близко сътрудничество с Димчо Дебелянов и Константин Константинов) и „Българан“ (на Александър Божинов, Димитър Подвързачов и Райко Алексиев). Тогава започва и разпадът на българския символизъм. (Той навлиза и в следващото десетилетие, но вече не е онова централно направление в литературата ни, а и цялостният му облик, и теоретическата му обосновка са силно променени).
Непосредствено след Първата световна война и през 20-те години на ХХ век много от поетите, започнали пътя си като символисти, радикално променят поетиката и възгледите си – процес, подсказан още от Дебеляновите стихотворения от фронта. Това се отнася за утвърдени представители на направлението като Емануил Попдимитров, Людмил Стоянов, Христо Ясенов, но и за наскоро започналите творческия си път в символистичната поетика Христо Смирненски, Гео Милев, Асен Разцветников, Атанас Далчев, Димитър Пантелеев.
В резултат на същите процеси и много от писателите и публицистите на 20-те години се ориентират за различен период от време към идеологиите на комунизма и анархизма: Христо Смирненски, Христо Ясенов, Гео Милев, Георги Шейтанов, Йосиф Хербст, Людмил Стоянов, Николай Марангозов, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Ангел Каралийчев, Димо Хаджилиев, Панчо Михайлов, Марко Бунин, Лалю Маринов-Ламар, Матвей Вълев, Славчо Красински, Гьончо Белев, Мария Грубешлиева, Крум Пенев и др. В хода на това форсмажорно олевяване водеща роля има литературната критика. Георги Бакалов, Иван Мешеков, Георги Цанев, Гео Милев (в последните години от живота си) – това са все леви критици с основополагащо значение, макар самите те помежду си да са на различни позиции относно мястото и вида на идейността в литературата. Изрично трябва да се отбележи големият брой периодични издания, зад които стои Георги Бакалов. Особено влиятелни, въпреки краткотрайността си, са литературните списания „Нов път“ на Георги Бакалов и „Пламък“ на Гео Милев. През 20-те години в Берлин (Германия) започва издаването на сп. „Нарстуд“ (орган на Съюза на българското народно студентство в чужбина с редактори: Неделко Бойкикев, Тодор Боров, д-р Христо Пеев, Велко Македонски, Иван Перфанов, и сътрудници: Матвей Вълев, Александър Жендов, Борис Ангелушев, д-р Живко Ангелушев и др.).
Социалистическото движение за мнозина български интелектуалци и литератори от периода между двете световни войни се превръща в кауза, в която те виждат възможност за преодоляване на социалните неправди и налагане на един по-справедлив обществен ред.
Представителна за романтиката на левите революционни идеи и за пролетарската поезия е лириката на Христо Смирненски, която е и всепризнат връх на лявата литература от второто и третото десетилетие на века.
Септемврийските събития от 1923 раждат отделно тематично литературно направление със социалнопреобразувателен патос – т.нар. „септемврийска литература“, чието ядро през 20-те години са Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Ангел Каралийчев и Антон Страшимиров. В нея влизат с текстове, посветени на събитията, и Крум Кюлявков, Владимир Полянов, Константин Константинов, Николай Хрелков, Орлин Василев, Крум Велков. Повечето от тези автори, като се изключат Вл. Полянов и К. Константинов, са с подчертано леви убеждения и продължават комунистическата идейна линия в българската литература. Трудна за квалифициране остава фигурата на Страшимиров, който е пословичен с противоречивата динамика на възгледите си.
В края на второто десетилетие и през 20-те години на ХХ век революционната (а в по-широк план и олевената) художествена словесност преживява подем, съчетавайки реалистични, романтически и авангардистки тенденции (Хр. Смирненски, Г. Милев, Н. Фурнаджиев, А. Разцветников, А. Каралийчев, Ламар, Н. Марангозов, П. Михайлов, А. Страшимиров, Н. Хрелков и др.). Така в известния естетически прелом на 20-те ролята на ляво ориентираната литература се оказва твърде значима. (При това не трябва да се забравя генетичната връзка между нейната идеология и някои от теченията на авангардизма.)
В края на 20-те и през 30-те години в социалистически доминираната литература се налагат имената на Георги Караславов, Христо Радевски, Младен Исаев, Илия Волен, Орлин Василев, Павел Вежинов, Камен Калчев, Крум Велков, Камен Зидаров, Андрей Гуляшки, Иван Мартинов и др. Пак по това време е и началото на кариерата на един от най-продуктивните в количествено отношение лявоконюнктурни писатели – Стоян Ц. Даскалов (представител и на дидактическата реалистична линия).
Създават се нелегалният ляв литературен кръжок „Христо Смирненски“ и Съюзът на трудовоборческите писатели (1932). Започват да излизат печатните органи на БРП(к) – в. „РЛФ“ („Работнически литературен фронт“), „Фронт на трудово-борческите писатели“, „Кормило“ (по-широко скроеният наследник на „РЛФ“, отличаващ се с „модернистичния“ си и либерален възглед върху „новия реализъм“). Това са все знаци за по-плътното консолидиране на комунистически ориентираните български писатели.
В междувоенния период, изобщо богат на литературна периодика (списанията: „Везни“, „Обществена мисъл“, „Златорог“, „Хиперион“, „Българска мисъл“; вестниците: „Развигор“, „Вестник на жената“, „Изток“/„Стрелец“, „Литературни новини“, „Литературен глас“), левите периодични литературни издания се развиват изключително активно (списанията: „Смях и сълзи“, „Червен смях“, „Младеж“, „Пламък“, „Нов път“, „Звънар“, „Наковалня“, „Новис“, „Жупел“, „Звезда“/„Нова литература“/„Мисъл“; вестниците: „Ведрина“ (на Антон Страшимиров), „Обществена трибуна“, „Светлоструй“, „Заря“, „Дума“, „РЛФ“, „София“, „Мисъл и воля“, „Щит“, „Литературен преглед“, „Дъга“, „Кормило“, „Съвременник“, „Жар“, „Ведрина“ (на Крум Пенев), „Брод“, „Нова камбана“, „Южна зора“ и др.
Краткият период в края на 30-те и началото на 40-те години в българската литература е ознаменуван с появата на ново поколение поети, т.нар. „поети на 40-те“: Богомил Райнов, Валери Петров, Александър Геров, Александър Вутимски, Веселин Ханчев, Иван Пейчев. Почти всички те по това време имат ляв уклон. Повечето от тях сътрудничат на сп. „Ученически подем“, участват в литературния кръжок „Христо Смирненски“ и се събират в кафене „Средец“, известно като „якобинския клуб“ на лявата интелигенция в София. Силният им обединителен център обаче става сп. „Изкуство и критика“, в което те намират своята литературна сцена благодарение на дарбата на неговия редактор Георги Цанев да открива и подкрепя млади писатели.
В края на междувоенния период в лявото литературно поле се утвърждават и редица критици: Иван Хаджийски (изследовател на ключови социокултурни процеси), Борис Делчев, Пантелей Зарев, Иван Руж (псевд. на Хрисим Коеджинов), Стоян Каролев и др.
Литературният живот, особено този на лявата литература, през 30-те и в началото на 40-те години е видимо концентриран в периодиката. В прогресивния за времето в. „Младежки преглед“ правят първите си публикации Димитър Чавдаров-Челкаш, Иван Бурин, Павел Вежинов, Камен Калчев, Андрей Гуляшки. Там публикуват и Христо Радевски, Младен Исаев, Крум Пенев. На в. „Култура“ (1937–1939) сътрудничат Младен Исаев, Крум Григоров, Николай Хрелков, Антон Страшимиров, Георги Бакалов, Михаил Димитров, Ангел Тодоров, Недялко Николов, Иван Мартинов, Богдан Овесянин, Александър Муратов, Асен Босев, Иван Бурин и др.
Във в.„Заря“, „Нова камбана“, „Дъга“, „София“ публикуват Тодор Павлов, Крум Кюлявков, Георги Бакалов, Христо Радевски, Никола Вапцаров, Младен Исаев, Камен Зидаров, Павел Вежинов, Орлин Василев, Асен Босев, Иван Недков-Нивянин, Алексей Сегренски, Гьончо Белев, Пантелей Зарев, Ангел Тодоров и др. (В „Нова камбана“ и „София“ излизат малко популярните по онова време стихове на Вапцаров).
Още през 20-те години като основен проблем на българската социалистическа литература се очертава догматизмът и свързаният с него компромис с художествеността. Това явление е критикувано и от опонентите на направлението, и от собствената му вътрешна демократична опозиция (в лицето на критици като Иван Мешеков и Георги Цанев например).
Макар още Смирненски да е обвиняван от Димитър Полянов и Иван Генчев за своето сътрудничество в несоциалистически периодични издания и за връзките си с „българановците“, реално първият пик на комунистическия догматизъм се проявява непосредствено след образуването и на първия талантлив кръг от леви автори. Става дума за отлъчването на творческото ядро на сп. „Нов път“ (писателите Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников и Ангел Каралийчев и критика Георги Цанев) от страна на редактора на списанието Георги Бакалов. Повод за саморазправата с „четворката от „Нов път“ става участието на четиримата автори в честването на 10-годишнината от смъртта на П. К. Яворов, организирано в Софийския университет от група сътрудници на сп. „Златорог“. В резултат те са обвинени в „общоделство“ с буржоазията и действително се насочват към „Златорог“.
Така догматизмът се заражда и развива в лоното на самото направление, без да е явление, следващо налагането на политическия тоталитаризъм през 1944. През 1935–1936 гореща линия в развитието му е т.нар. „кормиловски спор“ между „идейници“ (предвождани от Георги Бакалов, Иван Руж, Илия Тодоров (псевд. на Владимир Топенчаров) и др.) и „качественици“ (Георги Караславов, Христо Радевски, Александър Жендов, Орлин Василев, Младен Исаев, Тодор Генов и др.). Първите поставят „правилната идейност“ на пролетарската литература и култура над собствено художествената стойност на изкуството и се опитват да преподредят литературното минало според хипотетични идеологически прегрешения и политическа правоверност. Вторите настояват за важността на естетическите критерии в литературата. Това е патосът на „кормиловския спор“, наречен така, защото тръгва от в. „Кормило“ – лява трибуна, която осъзнато се противопоставя на сектантството в лявата литературна зона. В спора обаче се включва и в. „Ведрина“, а поводът за него тръгва от сп. „Нова литература“, където Илия Тодоров (Вл. Топенчаров) публикува статията си „Поети-граждани“ – рецензия за поетическия сборник „Брод“ (1935). В резултат близо 20 писатели „идейници“ (между които Георги Бакалов, Иван Руж и Иван Фунев) напускат вестника и „Кормило“ остава изцяло в ръцете на „качествениците“.
Друг паметен момент в проблематизирането на догматизма е спорът между Владимир Василев и Тодор Павлов за художествения образ. През 1942 Вл. Василев, критическата емблема и главен редактор на сп. „Златорог“, остро реагира чрез брошурата си „Бараж от литературни формули“ срещу левия догматизъм, персонализиран в сталинисткия критик Тодор Павлов. Спорът между Василев и Павлов на свой ред влиза в литературната история като събитие, свързано с предтоталитарния догматизъм.
В този контекст сп. „Изкуство и критика“ на Г. Цанев, често сравнявано със „Златорог“ в зоната на лявата култура, в края на 30-те и началото на 40-те години се превръща в платформа на демократичното комунистическо противодействие срещу догматизма.
Службата на левите идеи преди 9.09.1944 е свързана и с рискове, и с жертви, тъй като комунистическите акции реално са антиправителствени и незаконни. Това е действителност, която не заобикаля и литературните среди.
През Априлските събития от 1925 например (репресиите от страна на правителството на Александър Цанков над комунистически активисти след атентата в църквата „Света Неделя“) са жестоко убити или безследно изчезнали и интелектуалци с леви убеждения като Гео Милев, Йосиф Хербст, Христо Ясенов, Сергей Румянцев.
Един от най-силните представители на социалната и лява литература у нас – Никола Вапцаров, не доживява комунистическия преврат през 1944 и бива убит в онова, което той вижда като борба за социална свобода. Стихотворенията му, писани през 30-те години и излезли в единствената му стихосбирка – „Моторни песни“ (1940), макар сега да са всепризната литературна класика, в своето време са силно подценявани, дори незабелязвани.
В партизанското движение загиват млади писатели като Цветан Спасов, Атанас Манчев, Христо Козлев, Иван Нивянин (псевд. на Иван Недков), Христо Кърпачев и др.
През партизански отряди, затвори и концлагери минават Иван Пейчев, Веселин Андреев, Емил Манов, Александър Геров, Станислав Стратиев, Давид Овадия, Добри Жотев, Георги Джагаров, Димитър Методиев, Кольо Георгиев, Свобода Бъчварова и др.
Мнозина от литературните представители на социалистическата идейна линия работят в широкото русло на реализма като естетика и поетика, като се изключат онези, които са спорадични или концептуални изразители, а някои от тях – и идеолози, на авангардните направления у нас (Гео Милев, Николай Марангозов, Ламар, Никола Фурнаджиев, Никола Вапцаров и др.).
Елка Димитрова