Станислав Стратиев

Стратиев, Станислав (Станко Стратиев Миладинов) (София, 9.09.1941 – София, 20.09.2000) Завършва гимназия в София (1959) и българска филология в Софийския университет (1968). Работи в завод „Васил Коларов“ (1962); редактор във в. „Народна младеж“ (1964–1968), след което работи във в. „Стършел“ (1968–1975). От 1975 – драматург, директор (1983–1986) и художествен ръководител (1986–1989) в Държавен сатиричен театър, София. През 90-те години е колумнист във в. „Стандарт“.

За първи път Стратиев публикува във в. „Средношколско знаме“ (1958). Пише разкази, фейлетони и сатирични миниатюри във вестниците „Народна младеж“, „Стършел“, „Пулс“, „Стандарт“, „24 часа“ и списанията „Родна реч“, „Пламък“, „Септември“, „Театър“. Първата му самостоятелна книга е „Самотните вятърни мелници“ (1969), съставена от разкази за детството в един краен софийски квартал. Следват книгата с хумористични разкази и миниатюри „Троянският кон“ (1971) и книжката за деца „Пътешествие без куфар“ (1972), но сърцевината на белетристичното творчество на Стратиев са трите повести: „Дива патица между дърветата“ (1972), „Кратко слънце“ (1977) и „Диви пчели“ (1977), като критиката (напр. Св. Игов) определя първите две в тенденцията на т.нар. „инфантилна проза“, наред с творби от периода на Росен Босев, Янко Станоев, Кольо Николов, Димитър Паунов и др.

Специфична за този тип проза е зрителната точка на юноша или младеж, изправен пред реалността на човешкия избор на „възрастния“ в свят, в който нравственият коректив започва да се изгубва, а възвишеното и красивото се оказват илюзия. Така героят Сашко от „Дива патица между дърветата“ изживява младостта си, просто сменяйки професията си в едно малко провинциално градче, очаквайки да се случи нещо същинско в живота му, а героят Сашко от „Кратко слънце“ упорито отстоява моралния и достоен избор, противостоейки на грубото оеснафяване и дребнавия материализъм. Въобще образът на „несъгласния“, на „противостоящия“ е централен за творчеството на Стратиев и присъства в третата от основните повести на автора – „Диви пчели“, в която едно самоубийство се оказва незначително за групата (снимачния екип на един филм), но сценаристът все пак си задава въпроса „Защо не направих нещо?“.

През 1974 е поставена първата пиеса на Стратиев – „Римска баня“, и в продължение на повече от петнадесет години драматургията му се радва на изключителна популярност. Запазвайки образа на „несъгласния“, авторът съгражда формата на национална абсурдистка драма – линия, която ще бъде продължена от Хр. Бойчев, М. Минков, Н. Славов, Р. Шомов и др. Сатиричният, локално маркиран елемент е основен за поетиката на драматургията на Стратиев, наред с сюжетоорганизиращия елемент на някаква ирационална, неовладяема, макар и често дребно битова сила, която депримира и управлява персонажите. Така героите от „Рейс“ (1980) са принудени да пътуват в неизвестна посока с някакъв автобус; младо семейство е напълно подчинено от един гардероб в „Максималистът“ (1984); един архитект, въпреки идеализма си да не приеме не добре изпълнения обект, е възпрян просто от едно скъсано копче на панталона си в „Животът, макар и кратък“ (1986); а Александър от „Празни стаи“ (1999) крепи на гърба си панела на собствения си апартамент.

Централно място в драматургията на Стратиев заема трилогията за Иван Антонов – „Римска баня“ (1974), „Сако от велур“ (1976) и „Мамут“ (1990). Проблематизирайки смисъла на юридическото чрез мотива за внезапно изникналата римска баня в хола на героя („Римска баня“), нелепата власт на бюрокрацията („Сако от велур“) и чувството за вина, въплътено в едно необяснимо петно върху стената („Мамут“), трилогията на Стратиев задава национално обагрено екзистенциалните теми за самотата, отчуждението и неуспеваемостта на разума.

От началото на 90-те години в периодичния печат започва да излиза „лапидарната проза“ на Стратиев – фрагменти, миниатюри и сатирични есета, изградени чрез играта с цитата, паремията, парафразата и клишето.

Станислав Стратиев е автор на сценариите на девет филма, като между тях са екранизациите по повестите „Дива патица между дърветата“ („Пазачът на крепостта“, 1974, реж. М. Николов) и „Кратко слънце“ (1979, реж. Л. Кирков), както и на сценария на знаковия за времето филм „Оркестър без име“ (1982, реж. Л. Кирков).

Носител е на награда на СБП за книгата „Живот в небето“ (1983), на награда София за литература и театър за пиесата „Римска баня“ (1984), на Димитровска награда (1986), на награда за драматургия на фестивала в Мобьож, Франция, за пиесата „Животът, макар и кратък“ (1990), на награда Аскеер на „Академия Аскеер“ за пиесата „От другата страна“ (1993) и др.

Пиеси на Стратиев са превеждани и играни на англ., исп., рус., фр., швед. и др. ез.

Николай Кирилов

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова (Книги от... и Книги за...)

и Велислава Маринова (Статии за...)