Стоян Загорчинов

Загорчинов, Стоян Павлов (Пловдив, 3.12.1889 – София, 31.01.1969). Завършва гимназия в София (1908). Следва история в Софийския университет (1908–1910), история на философията и филология в Женева и Нюшател, Швейцария (1910–1912). Завършва история и френска филология в Софийския университет (1915). Участва във войните (1912–1918). Работи като банков чиновник във Варна (1918–1919), като преподавател по история във Варненското военноморско училище (1920–1925) и по френски език във Военното училище в София (1925–1949).

Първата публикация на Загорчинов е разказът „Чаталджанският часовой“ (в. „България“, 1912, бр. 114). Сътрудничи на списанията „Съвременна мисъл“, „Българска мисъл“, „Хиперион“, „Съдба“, „Изкуство и критика“, на в. „Балкански преглед“ и др. Участва в редактирането на в. „Литературен фронт“ и сп. „Септември“.

Творчеството му е етапно в развитието на българската историческа проза в жанровете на модерната психологическа повест и романа. Загорчинов изследва Българското средновековие в неговите социално-политически, религиозно-идеологически и нравствено-естетически параметри, като съчетава синтетичния подход на художника новатор и учения реставратор.

Първата му историческа повест – „Легенда за света София“ (1926), прави впечатление с оригиналното съчетаване на исторически събития и фикционални образи. Построена върху легендата за византийска принцеса, погребана в основите на църквата „Св. София“, тя интерпретира по модерен начин легендарно-митологичното и трансформира средновековната житийната схема за светостта. Творбата съвместява историческо, фикционално и религиозно-митологическо. Историческото повествование реконструира средновековната епоха от VI в. в нейните религиозни и социални форми, като акцентира върху психологическите и нравствени измерения на основната средновековна опозиция: телесно–духовно, езичество–християнство.

Историческият роман в три части „Ден последен – ден Господен“ (1931–1934) е програмен за развитието на социално-епичния роман в българската литература. В него пулсира динамиката на едно преходно време в цялата му пъстрота и пълнокръвие на социалните движения и идеи, с духа, езика и културата на народностния ренесанс. Като традиция и като художествена структура творбата е свързана с фолклора и приказните повествователни модели, със средновековното изобразително изкуство. Отличава се с оригинална поетика – двуизмерността и декоративната стилизация на старото византийско изкуство са снети в повествователната архитектоника; средновековният речеви етикет характеризира дългите диалози, в които се смесват народно-разговорната реч и високата стилова традиция на старата българска литература; героите са конструирани по модела на юнашкия епос.

Следващите текстове на писателя са свързани с продължаващия му интерес към събития от Зрялото средновековие в България, в основата на които стои фигурата на ренесансовия майстор художник. Сценичната игра „Ръка Илиева“ (1943), романът „Празник в Бояна“, издаден през 1950 и преработен през 1966, и есето „Боянският майстор“ (1948) са своеобразен триптих, в центъра на който е фигурата на безименния автор на Боянската стенопис. В тях през различни жанрови призми авторът пресъздава уникалната творческа личност на ренесансовия художник, отхвърлил средновековния канон в изкуството и изрисувал образите на българския цар Калоян и севастократорката Десислава в стила на реформаторското ренесансово изкуство много преди то да бъде създадено като естетика и философия на образите в Европа. Интересен е наративният модел на романа „Празник в Бояна“, синтезиращ художественото повествование с проникновени естетически беседи върху стенописите в Боянската църква, като авторът използва „потока на съзнанието“ за по-пълна характеристика на творческата и социалната реализация на личността. Езикът и обстановката са стилизирани в духа на историческото време.

С романа „Ивайло“ (1963) Загорчинов продължава темата за властта и морала в историята, за сложните пътища на историческия прогрес, като чрез образа на известния селски вожд Ивайло разкрива психологията и историческата динамика на народните движения през Българското средновековие.

Характерна особеност на Загорчиновата проза е интертекстуалната обвързаност на творбите му със статиите на изкуствоведа и археолог Никола Мавродинов върху средновековната история и изкуство, автоцитатността и културните алюзии, с които са наситени текстове му.

Загорчинов публикува и едноактната драматическата игра „Последната сълза на Дон Жуан“ (1938), която под формата на забавна и стилизирана маскарадна игра демаскира мита за севилския прелъстител. През 50-те и 60-те години създава няколко пиеси – „Байрактарят“ (1950), „Майка“ (1964), „Горски пътник“ (1965), „Любов и подвиг“ (1965); „Пленникът от Мундрага“ (1965), в които разработва любимите си исторически теми и продължава етико-философските си размишления върху значими образи и събития от националната история.

Автор е на статии, есеистични очерци и портрети, събрани в сборника „Бразди“ (1956). През 1966 излиза мемоарната му книга „Един живот в сянка“ (1966), която хвърля светлина върху творческата лаборатория и естетико-философски концепции на писателя за динамиката на историята и клопката на митовете, заложени в нея.

Носител е на званието Заслужил деятел на културата (1966).

Произведения на Загорчинов са преведени на рус., словаш., срб., фр., хърв. езици.

Псевд.: Ян Загор

Мариета Иванова-Гиргинова

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева