Теодора Димова

Кратка информация
Име Теодора Димитрова Димова
Родена
гр. София
Жанроведрами, есета, романи, статии

Димова, Теодора Димитрова (София, 19.09.1960). Дъщеря е на писателя Димитър Димов. Завършва Първа английска езикова гимназия (1979) в София и английска филология в Софийския университет (1984). През 2000 специализира в Royal Court Theatre в Лондон. От 1992 работи като редактор в редакция „Радиотеатър“ на БНР. Преподавател по английски език в Техническия университет и в 23 СУ „Фредерик Жолио-Кюри“. Води редовна коментарна рубрика в Портал „Култура“ (от 2012), където публикува есета, чийто акцент е поставен върху днешния свят от гледна точка на християнската вяра. Текстовете ѝ са обединени и издадени в три книги „Четири вида любов“ (2015), „Ороци“ (2015) и „Зове овцете си по име“ (2018).

Теодора Димова започва своя творчески път в полето на драматургията. Дебютната ѝ пиеса „Фюри“ (1988) печели награда на конкурс в Българското национално радио. През 1999 издава книгата „Неда и кучетата“, включваща пиесите „Игрила“, „Платото“ и „Неда и кучетата“, а през 2006 в самостоятелна книга излизат пиесите „Кучката“, „Змийско мляко“ и др. Още в драматургията си Димова дава заявки за сериозен дебют, за изграждане на ярки проблематични ядра, които след това доразвива и задълбочава в прозата си. Фокус на творчеството ѝ са образите на „децата на прехода“, техните съдби, детската агресия и травмите, предавани от поколение на поколение.

Осмислянето на отношенията в семейството, на липсващо-наличните майки, драматичната връзка между майка и дете е тенденция, която след 1990 се наблюдава както в българката женска проза, така и в преводната от този период. Тази проблематика сродява Димова с писателки като Мария Станкова, Женя Димова, Албена Стамболова, Елена Алексиева, Емилия Дворянова и др. През 2001 излиза дебютният ѝ роман „Емине“, който не само задълбочава темите и проблемите от нейната драматургия, но и представя в още по-негативна светлина образа на майката, визуализиран до крайност в следващия ѝ роман „Майките“ (2006).

Майчинството в прозата на Димова вече не е онази „свята институция“ на жената, а болезнен процес на търсене на идентичност, форма на физическо и емоционално капсулиране и експлицитна агресия, насочена към детето; тъжен апогей на психологическото и соматично разлагане на семейната среда. Посланието, което се долавя индиректно в почти всички произведения на писателката, е, че майчинството е непостижимо в идеалната си форма, а самата жена невинаги е готова да поеме подобна отговорност. През 2008 романът „Майките“ е адаптиран за театралната сцена от режисьора Стилиян Петров под заглавието „Невинните“.

Важен мотив, минаващ като нишка във всичките романи на Т. Димова, е мотивът за пътя към Бог, но и за чудовищната аморалност, гротеската деформация на нравствените опори и за благословията на прошката („Марма, Мариам“, 2010); за пропъждането на вярата не само от храмовете, но и от сакралното пространство на душата, в което се осъществява най-интимната връзка с Бога („Влакът за Емаус“, 2013); за живота-като-изповед и търсенето на емоционална споделеност („Адриана“, 2012).

С последния си роман „Поразените“ (2019) Теодора Димова осмисля събитията около 9 септември 1944 г., проследени през личните истории на семействата. Политическото насилие, репресията, убийствата и унижението са отразени в очите на майките и децата. Посредством този „метафизичен ужас“ от трагедията на „поразяването“ Димова за пореден път провокира травмата сама да говори за себе си. През 2012 романите „Адриана“ и „Роман без заглавие“ (на Димитър Димов) са екранизирани под заглавието „Аз съм ти“ от режисьора Петър Попзлатев.

Теодора Димова е носител на наградите KulturKontakt за източноевропейска литература (2006), Христо Г. Данов (2010), Стоян Михайловски (2019), 13 века България (2020) и др.

Нейни творби са преведени на нем., фр., рус., пол., унг., словен. и др.

 

Елена Борисова