Трифон Кунев

Кунев, Трифон (Трифон Кунев Бояджиев) (с. Ъглен, Ловешка обл., 20.02.1880 – София, 2.02.1954). До края на живота си остава дълбоко свързан с родното си място, описвано като старо българско селце със запазен жив фолклор, патриархален бит и нрави. През 1908 възпитаникът на Априловската гимназия в Габрово Трифон Кунев завършва юридически науки в Софийския университет. Участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. След края на войните напуска Народнолибералната партия (стамболовисти). Избран е за народен представител от листата на БЗНС при управлението на Ал. Стамболийски (1920–1923). Арестуван след Деветоюнския преврат (1923) и след атентата в църквата „Св. Неделя“ (1925). Вторият арест е последван от принудително интерниране за година и половина в родното му село. По време на правителството на Народния блок (1931–1934) пак е народен представител, а след преврата на 19 май 1934 е арестуван отново.

И след комунистическия преврат на 9 септември 1944 се запазва неудобството, което Кунев всява като опозиция. През 1944–1945 е директор на Народния театър и председател на СБП; за кратко е поддръжник на каузата на БКП, доколкото БЗНС официално е коалиционен съюзник на комунистите. Оттук и участието му в ролята на председател в изключването на голям брой значими български писатели от СБП и нелепата словесна изява относно разстрела на осъдените от Първия народен съд български регенти, министри и депутати. От друга страна, той е този, който се застъпва за Фани Попова-Мутафова и Змей Горянин пред Втория народен съд за съдене на интелектуалците, а като директор на Народния театър не се подчинява на ултиматума да уволни по политически причини набелязаните от властта артисти (Цв. Трифонова). От лятото на 1945, отърсен от политическите си кратковременни заблуди, минава в легална опозиция на комунистическия диктаторски режим заедно с водачите на БЗНС и БСДП – Никола Петков и Кръстьо Пастухов. Отново идва ред на словото оръжие (прочутата фейлетонна рубрика на Кунев „Ситни дребни... като камилчета“ във в. „Народно земеделско знаме“). В този момент (1945–1946) той се оказва единственият български писател, който се противопоставя открито на комунистическата власт (Д. Аврамов). След подписването на мирния договор на Съюзните сили с България (Париж, 1947) идва ред за разплата с демократичната опозиция. За Трифон Кунев това е повторението на сюжета „Бай Ганьо срещу своя автор“. Комунистическата власт начело с Г. Димитров е буквално скандализирана след разпознаването си като пряк обект в безпрецедентно смелия предговор към книгата „Ситни-дребни... като камилчета“ (1946). Словесните нападки буквално заваляват: наричат го „върл реакционер“, „народен враг“, „фашист“ (като забравят, че навремето той изпраща писмо до правителството на Б. Филов с апел за излизане на България от войната, а преди това инициира писателски меморандум в защита на българските евреи). Последва жестоко пребиване в редакцията на „Народно земеделско знаме“, арест и съд. Обвиненията се базират на свръхпрочита на въпросния предговор, на който се гледа като на програма за въоръжен заговор срещу социалистическата държава. До осъждане тогава не се стига поради избирането му за народен представител във Великото Народно събрание, но след разправата с Никола Петков и ликвидацията на парламентарната опозиция процесът е подновен и този път е осъден на 5 години затвор. След 4 години е освободен с напълно разклатено здраве. Книгите му са забранени. Умира в мизерия.

Богатата му редакторска практика започва във вестниците на Народнолибералната партия „Българска независимост“ и „Воля“ (с директор С. Радев). Сътрудничи на списанията „Мисъл“, „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Художник“, „Златорог“, на в. „Българан“, на изданията на БЗНС „Земледелско знаме“, „Победа“, „Пладне“, „Кооперативна просвета“ и др. След 1944 е редактор на в. „Народно земеделско знаме“ и сп. „Изкуство“.

Първите публикации на Трифон Кунев са от 1898. Литературната му продукция е диаметрално противоположна: от една страна, модернистични опити, от друга, политическа публицистика. Поетичното си творчество започва с любовни песни в народен дух, които само погрешно могат да напомнят стилизации на фолклорни песни (стихосбирката „Песни“, 1905). Би могла да се открие прилика с верификаторските опити на П. П. Славейков, К. Христов, П. К. Яворов, Ц. Церковски с фолклора, но „песните“ на Кунев са истинско творческо сродяване с родната му природна среда и изразяване на неговите първи любовни трепети, което той ще нарече „естествен начин на изразяване“.

С втората си стихосбирка – „Хризантеми“ (1907), излязла по едно и също време с „Безсъници“ на Яворов – той се вписва категорично в редиците на българския модернизъм от първия му индивидуалистично-символистичен етап. Лиричните му импресии в „Художник“ показват пълно усвояване на хипнотичната сецесионна чувствителност и поетика на българската „бел епок“: морна меланхолност и самотност, гробищни видения, любовно-метафизична горест и сълзи; есенен или зимен, здрачен или нощен красивостуден душевен пейзаж с характерна фито- и орнитосимволика. Този маниер на писане остава емблематичен за модерниста Кунев – следващата му стихосбирка („Зарници“, 1926) съдържа голяма част от предишните му стихотворения, а цикълът от 12 творби със същото заглавие е отпечатан в алманах „Южни цветове“ още през 1907. Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов му отделят немалко място в „Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам“ (1910), а в своята „Антология на българската поезия“ (1925) Гео Милев го поставя наред с Яворов, Димитър Бояджиев и Теодор Траянов. Поезията на Тр. Кунев не може да не бъде включена в един по-разширен периметър на разглеждане на българския символизъм.

Плод на активното му гражданско чувство и морал са пръснатите из пресата преди 1944 десетки фейлетони, пародии, политически памфлети, сатирични скици. Памфлетите си срещу лидерите на народняците публикува в книгата „Конско евангелие за народняците“ (1910). Сатиричното окарикатуряване достига връх в „Политикозоологически издирвания“, в които безпроблемно се разпознават „политическите животни“ в българския обществен живот тогава. Това е другата страна на духовния естет Кунев. Публицистичният му рефлекс се засилва още повече в годините на червения терор. Фейлетонната му рубрика във в. „Народно земеделско знаме“ захранва и онасловява книгата „Ситни-дребни... като камилчета“ (1958). Тук се появяват най-смелите му текстове, като „Имало е времена по-тежки, но толкова подли – никога“, както и споменатият предговор „Няколко разяснения от автора“. Последното изречение обобщава най-добре значението на публицистичното му дело: „Тази книга е принос към борбата на българския народ за свобода и документ за съпротивителното движение в сегашна България“. То следва да се разглежда и в контекста на публицистичната традиция от Ботев насам.

Псевд.: Ланчелото, Риналдо Риналдини, Тевеке, Тунку

 

Светлана Стойчева

 

Библиографията е изготвена от Нелма Вълчева

Книги от Трифон Кунев

ЗаглавиеЖанровеГодина
Весели злополучия (б. г. )
Песни1905 (1938)
Хризантемистихотворения1907
„Конско евангелие“ за народняците1910
Весели злополучия : Кн. 1.1919
Весели злополучия : Кн. 2.1922
Зарници1926
Антология : Песни. Хризантеми. Зарници. Художествена проза1937
Пуне от Горна Баня разкази1943
Стихотворения1945
Весели злополуки1945
Ситни дребни като камилчета / [С послесл. Йордан Попов]фейлетони1946 (1992)
От „Песни“ до „Ситни дребни... като камилчета“ : [Сб.] / Състав. и ред. Р. Ралин, Д. Аврамов.1993
Стихове2015

Книги за Трифон Кунев

АвторЗаглавиеГодина
Сб.Трифон Кунев - 110 г. от рождението му - 1880 - 1990 1990