Христо Бръзицов

Бръзицов, Христо Димитров (Цариград, 30.05.1901 – София, 31.01.1980). Учи в Цариград, завършва гимназия в София. Следва дипломация в Свободния университет за политически и стопански науки в София (днес УНСС).

С журналистика се занимава още като ученик. Дебютира през 1915 във в. „К’во да е“. Заедно с Никола Гръблашeв издава сп. „Родна лира“ (1915–1916), с Христо Смирненски и Н. Гръблашeв – седмичното литературно-хумористично сп. „Смях и сълзи“ (1917); заедно с Николай Фол редактира „Смях и сълзи“, г. II (1924) и в. „Палячо“ (1925–1926). Работи като журналист във вестниците „Общински вестник“, „Заря“, „Зора“ „Мир“, „Време“; от 1938 е главен редактор на в. „Мир“, а от 1941 – на в. „Днес“. Активно сътрудничи на почти всички литературни периодични издания до Втората световна война: „Развигор“, „Литературни новини“, „Българан“, „Литературен глас“, „Барабан“, „Маскарад“, „Щурец“ и др. След Деветосептемврийския преврат през 1944 е обвинен в шовинизъм и осъден на доживотен затвор от Народния съд. В затвора прекарва 9 г., след което е реабилитиран и отново се включва в литературния живот.

До Втората световна война Бръзицов се изявява предимно като публицист, журналист и хуморист. Отличава се с бърз репортерски рефлекс, вкус към анекдотичното и остроумен, често сатиричен подход към обществено-политическия живот. Ценен литературноисторически извор са интервютата и репортажите му с видни представители на българската култура, печатани във в. „Литературен глас“ в рубрика под заглавието „Един час при…“ и събрани по-късно в книгите „Когато те говореха“, „Един час при…“, „При големи хора по халат и чехли“. След излизането си от затвора Хр. Бръзицов пише мемоарни книги, исторически очерци и хроники. Книгите му „Бащин край“ и „Во Прилепа града“, отразяващи едни от най-трагичните страници от съдбата на българите в Македония, съдържат богат документален материал и имат както историческа и етнографска, така и художествена стойност. С подобна жанрова структура и не по-малко историческо и етнографско значение е и най-известната му книга „Някога в Цариград“ – източник на ценно познание, поднесено чрез увлекателно повествование.

В периодичния печат Бръзицов използва над 90 псевдонима: Аноним, Бачо Ви Ристо, Баща, Бивш депутат, Христо Бойков, Братовчедът на отец Ной, Бромурал, Бурян, Бурянов, Войдан Бурянов, Ракишор Винопийцев, Войдан, Върбалака, Габе Доре, Гаврош, Гого, Гражданин без частен секретар, Гражданин просител, Грешник, Доброволец, Дон Христело де Бразица, Дървен философ, Един от София, Една съвременна дама, Екран, Замръзнал, Зимен летовник, Зумурун, Инструктор, Йонка, Кандидат, Кожодерски, Комедиант, Купончо (не е Купидончо), Куцият дявол, Къса вълна, Лука, Лупа, Метлата, Моментален фотограф, Наблюдател, Надничар, Нещастен Иванчо, Неюбиляр, Нощен бродник, Никой от София, Облечен генерал, Саша Онегин, Отец Никодим, Отец Ной, Парашутист, Песимист, Питай Патило, Победителят, Подранил летовник, Портиерът на хотела, Пострадал редактор, Пострадал щастливец, Праведник, Пророк Илия, Простолюдец, Протестант, Публика, Пътник Пантелей, Разен, Репортер без новини, Саръ Чизмели Махмедаа, Свидетел, Свят човек, Синът на Татунчо, Скромен гражданин с големи заслуги към родината и страната, Софийски курортист, Спекулант, Стар интригант, Събуденият, Същият, Трамвай № 0, Трезваче, Трезвото детенце, Тулум, Ура, Ухо, Оскар Уялса, Ферибачи, Фери Бачи, Филолог логофил, Хаджи Стипца, Хикс, Цонка, Чизмели Махмедаа, Щука, Язе, Язека, Яйце борец; Бур., Х., Хр., Хр. Бр., Хр. Бър., Хр. Д. Бр., Ъ, № 14.

 

Цветанка Атанасова