Цветан Марангозов

Марангозов, Цветан Николаев (София, 3.10.1933). Син на поета Н. Марангозов. При опит за бягство през границата е заловен и попада в Пловдивския затвор (1951), където започва да пише романа си „Безразличният“ (1951–1956). През 1954 като войник печата разкази във в. „Народна армия“, по-късно – в. сп. „Български воин“, „Наша родина“, „Пламък“, „Септември“, в. „Литературен фронт“, „Вечерни новини“ и др. През 1959 в изд. „Български писател“ излиза цензурираният вариант на „Безразличният“. След скандално обсъждане в СБП и остра идеологическа атака в пресата романът е иззет от книжарниците.

През 1960 Марангозов емигрира във ФРГ. В Германия живее и работи 32 години. Автор на радио- и телевизионни пиеси, сценарист, режисьор и композитор на игрални и късометражни филми, продуцент, автор на видеоконцепции. През 1991 Марангозов се завръща в България. От 1990 активно участва в българския литературен живот: публикува поезия и интервюта във в. „Век 21“, „Литературен форум“, „Литературен вестник“, сп. „Нов Златорог“, „Пламък“, „Септември“, „Орфей“ „Мост“, „Глас“ и др.

През 2000 излиза III издание на „Безразличният“, което е опит за възстановяване на изгубения „първоначален ръкопис“. Двата варианта на романа се отличават съществено, предимно в сюжетен план. В I издание авторът е „спасил“ главния герой в типичен за соцреализма маниер – отцепникът еволюира от буржоазния индивидуализъм към социалистическия колективизъм. Финалът в III издание е гротесково самоубийство на героя. И в двете редакции романът е скептично-ироничен размисъл върху комунизма като „болест на мисленето“, върху кризата на идеите, духовната безпътица през 50-те години. Той е синтетичен психологически роман в аз-повествование, с модерни за 50-те години поетика и стилистика, възкресяващи авангардните търсения в българската проза на 20-те години, най-вече на Ч. Мутафов, с когото Марангозов се родее и в идеен план.

Появилата се 30 години след романа поезия на Марангозов е едновременно саморазголващо-рефлексивна, иронично-скептична, парадоксално-афористична. Литературният субект, останал психически в „лабиринта на страха“, търси катарзис по антипатетичен начин. Изпуснатите от душата демони намират спонтанен израз в неоекспресионистична естетика и поетика, която се отличава с естетизация на грозното и отвратителното, с гротесково изострени контрасти, метафори-антитези.

„Пиесите „Гъбата“ („в памет на Г. Марков“) и „Усмивката“ са междутекстово свързани с романа, поезията и публицистиката на Марангозов. Чрез фигурата на антигероя и поетиката на парадоксалното, антиномичното и оксиморонното се експлицират проблемите за невъзможната идентичност на Аза, за амбивалентната му фрагментирана психика, за припомнянето, забравата и ерупциите на приспаната съвест, за парадоксите на битието и на човешката същност. С антикомунистическа проблематика са заредени и писаните в емиграция и преведени от немски език радиопиеси в сб. „Музеят“.

 

Цветанка Атанасова