Янко Станоев

Станоев, Янко Стоянов (с. Долна Секирна, Пернишка област, 9.10.1944). Завършва техникум в Перник (1964) и славянска филология с чешки език в Софийския университет. Редактор в сп. „Български воин“ (1965–1968), в. „Народна младеж“ (1968–1972), сп. „Дружба“ (1976–1990), в редакцията за документални филми в БНТ. Главен редактор на „Славянски вестник“.

Представител на инфантилната проза. Първите му публикации са от 60-те години на XX век. Публикува разкази и откъси от свои романи в списанията „Пламък“, „Септември“; във вестниците „Стършел“, „Пулс“, „Сега“, „Труд“ и др. Автор на повече от 15 белетристични книги, по-известни от които са: „Билет за отиване“ (1972), „И ние сме богове“ (1972), „Неандерталецо мой“ (1976), „Старите казарми“ (1979), „Ловецът на таралежи“ (1980), „Двойникът“ (1986), „Блудния син“ (1992) и „Танцът на сатирите“ (2004).

Разказите, повестите и романите му имат постоянна вътрешна тяга – защитават съдбата на обикновените хора, свързана със земното им чувство, с борбата за хляб, с гордото им оцеляване. В тази проза присъства всекидневното отвоюване на живота. Писателят не отминава и страха от провал пред грозната сянка на властника, който грубо посяга към душите им, за да ги унижи и приравни с престъпниците. Хумористичната жилка в неговата проза обаче го тушира и извисява малкия човек („Очите ѝ зелени, баща ѝ полковник“, „В клетката на тигъра“, „Шедьоври“, „Старецът и реката“, „Поучителна история“, „Много скверен човек“, „Кой уби полковника?“, „Целувката на змията“ и др.).

Чрез силата на гротеската, насочена в лицето на финансовата и политическа власт, Станоев защитава с любов малкия човек – тенденция, силно характерна и за българската поезия от периода. Този процес при него не е механичен, а минава през яркото му чувство за хумор и стилистична мяра. Най-силното качество на инфантилната проза е, че елегантно разкрива пред своите читатели как може достойно да се отказва на всяка кариеристична съблазън. Представителите на този тип проза (Георги Марковски, Димитър Паунов, Димитър Яръмов, Любен Петков) успяват да преобърнат значенията, да изменят смисъла на устойчивите представи за духовни и морални ценности. „Това бяха пародии и гейзери на артистичност, понякога почти цинични, светотатствени, винаги изригвани от Янко с мисълта да бъде един гамен, плюл на възможно най-много соцреалистически схеми...“ – така характеризира прозата на Станоев Ал. Спиридонов. Цената на отказа на „инфантилите“ от кариеристични съблазни понякога се оказва горчива – творбите им биват изтласквани в ъгъла заради демонстрираното неуважение към цензорите на властта (този процес бива разчетен по-късно в прозата на Никола Радев и Георги Марков).

Нестандартният избор на персонажи при Станоев е заради модел на поведение, който е морално неукорим от позицията на обикновения човек (а съществува и друга, само станоевска наративна оптика – наличие на финален оптимизъм като в приказките за деца). Така с ярката си необикновена „обикновеност“ героите му напомнят за филмите на ранния Чарли Чаплин – покоряваща неизчерпаема наивност у героя, предизвикателна закачка с хитреците, докато те бъдат напълно обезсилени, иронична дяволитост – но винаги подплатени със свещена духовна чистота в желанията. Тенденцията изглежда непрекъсваема – такива са и днешните творби на Станоев заради елегантната двузначност и блестящия хумор в разказите му. Сладкодумността на Янко Станоев, игриво саркастичните закачки с властта, оригиналният му стил го правят значим български разказвач.

Носител на литературните отличия Награда на СБП (1993); Златен ланец (1997); Георги Караславов (2012).

Мариана Тодорова

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева