Кръгът около сп. „Хиперион“
Списание „Хиперион“ е реализацията на един дълъг литературноисторически блян на критика Иван Радославов. И в този блян то никога не е било самò, винаги е било част от идеята за нещо голямо и изключително – чист български символизъм, литературен кръг от избрани автори, някакъв остров на естетическо и духовно съвършенство, издигнат над цялата останала родна литература.
Обявено като „Месечно списание за литература и изкуство“ с редакционен комитет Теодор Траянов, Иван Радославов и Людмил Стоянов, „Хиперион“ излиза в София от март 1922 до декември 1931, издавано от „литературна задруга „Хиперион“.
Именно идеята за задругата, за кръга е стояла в търсещия ум на Радославов преди самото издание. Върховния естетически повелител на тази задруга, звездния поет на списанието, водача на българския символизъм критикът отдавна е открил в лицето на Теодор Траянов. Това се е случило още в началото на второто десетилетие на века, когато българската литературна среда вече е започнала активно да изработва своята социокултурна структура, да се обособява в направления, да назовава естетики, да определя поетики, да подрежда и йерархизира литературните текстове в антологии.
На осъществяването на проекта на Радославов често се гледа като на вид анахронизъм, макар че въпреки своята „несвоевременност“ „Хиперион“ всъщност до голяма степен е фактор за отключването на нов подем в развитието на българския символизъм през 20-те години на ХХ век.
Списанието се появява в началото на 20-те години – време, в което литературната сцена е превзета от авангардите (дори и в България), от новите веяния на различни пост- и антисимволистични поетики и идейни течения (авангардистки, предметистки, неоромантически, революционни, пролетарски). И в линията на периодичните издания това е документирано най-малкото от сп. „Везни“, започнало като символистично и завършило като експресионистично пътя си от 1919 до 1922. Да не говорим за множеството поети, публикуващи в началото на десетилетието на страниците на списанията „Везни“, „Пламък“, „Crescendo“, издаващи и собствени книги – автори с експресионистични и частично футуристични и имажинистки поетики. Да не говорим и за оповестяването на смъртта на символизма от литератори като Георги Цанев (1923, в сп. „Нов път“), Атанас Далчев и Димитър Пантелеев (1925, във в. „Развигор“).
Затова и лесно се установява схващането за „Хиперион“ като анахроничен или поне късен разцвет на символизма. След появата на първите български символистични текстове в сп. „Мисъл“, след нарояването на еклектичните, но все пак предимно символистични печатни трибуни: сп. „Наш живот“, „Художник“, „Звено“, след разцвета на символистичното в първата си годишнина (но частично – и в следващите две) сп. „Везни“ – „Хиперион“ идва като изчистен дълъг завършек на направлението у нас.
В годината на края на „Везни“ (1922), буквално 2 седмици след последното издание на Гео-Милевото списание, критикът Ив. Радославов и поетът Т. Траянов се докосват до реалността на своя бленуван през годините проект, отпечатвайки първата книжка на „Хиперион“. Името на списанието е дадено от Траянов (първоначално обмислят да го кръстят „Слънце“). Вдъхновено е от заглавието на романа на Фридрих Хьолдерлин, към когото българският символист храни дълбок пиетет, но Хиперион е още и име на античен титан (в по-широкия контекст на Хьолдерлин и Траянов).
Междувременно, мотивирайки проекта си, Радославов е публикувал редица полемични статии (още от 1912 – текстове като „По повод Тургенева“ и „Градът“ например), с които заявява визията си за символистичен кръг, противопоставящ се на „Мисъл“. Чрез тези жестове той е търсил голямата основа, от която да се оттласне в новото си начинание. Продължава да го прави до средата на 20-те години, когато от кръга и списанието „Мисъл“ вече няма и помен. Така обаче Радославов структурира, макар и ретроспективно (и по-точно – реконструира), културен контекст, достатъчно значителен, за да изглежда значително на неговия фон и собственото му издание (и съответният литературен кръг около него).
Тази полемична линия по „легитимирането“ на новото списание/кръг след 1922 е изграждана и от някои от сътрудниците на „Хиперион“ (Петко Росен, Моис Бенароя). Този процес впрочем е отключен още с издигането на Траяновото стихотворение „Нов ден“ (1905) наместо Яворовото „Песен на песента ми“ (1906) в ранг на първотворба, на поетически манифест на направлението на символизма у нас.
А конкретният замисъл за списанието датира още от 1913, когато в писмо до Н. Лилиев Ив. Радославов споделя мечтата си за едно независимо символистично издание, конструирано около водаческата фигура на Т. Траянов. През 1914 – с появата на Димитър-Подвързачовото сп. „Звено“ – Радославов вижда възможност да изземе лидерската роля и да превърне новото издание в своята въжделена символистична трибуна, но намеренията му се сриват, сблъсквайки се с демократизма на Подвързачов.
Освен силно изявеното съзнание за елитарно културно и личностово строителство интересна е и лексиката, с която кръгът „Хиперион“ определя себе си: „братство“, „задруга“ – в едно своего рода и понятийно строителство. Кръгът е свързан не само от литература, изкуство, естетика, философия. Обединен е още и от една висока етика – както творческа, така и приятелско-съмишленическа. Спецификата на интересите и изключителната сплотеност и отдаденост на Хиперионовото братство провокират редактора на „Златорог“ Владимир Василев да ги нарече „теософско мистическа секта“.
В списанието се събират българските символисти, оцелели след войните от второто десетилетие на ХХ век – „оцелели“ и във физическия смисъл (защото някои от тях загиват по фронтовете), и в естетическия (защото междувременно, в процеса на политическо олевяване и поетическо авангардизиране, мнозина скъсват със символистичната естетика). От изявените символисти изключение правят само Николай Лилиев, Сирак Скитник и Николай Райнов, които след края на „Везни“ се ориентират към „противниковия лагер“ – сп. „Златорог“.
Все пак сп. „Хиперион“ съвсем не се оказва само и чисто символистично издание. В него се публикуват текстове от различни тематични и естетически регистри – от реализма до мистицизма.
В близък кръг около централните фигури на Хиперионовото братство – Т. Траянов и Ив. Радославов, се събират съмишлениците Емануил Попдимитров, Иван Грозев, Ботьо Савов, Константин Стефанов, Моис Бенароя, Петко Росен, Вичо Иванов, Борис Георгиев. В началото на предприятието тук принадлежи и Людмил Стоянов. Те са идеолозите на братството, които създават ядрото на „Хиперионовата задруга“. През кръга преминават и Светослав Минков, Владимир Полянов, Атанас Далчев и Димитър Пантелеев. През годините, в които съществува списанието, към задругата се присъединява и по-широк кръг от сътрудници: Иван Хаджихристов, Иван Мирчев, Николай Дончев, Боян Дановски, Георги Михайлов, Мирослав Минев, Светослав Камбуров-Фурен, Добри Немиров, Георги Караиванов, Иван Буюклийски, Асен Калоянов, Светлозар Димитров, Люба Касърова, Вяра Бояджиева, Мария Балина, Офелия Велева, Христина Стоянова, Петър Кишмеров, Борис Светлинов, Теодор Дюлгеров, Александър Карпаров, Димо Сяров, Петър Спасов, Янка Митова, Соня Вичева, Тихомир Павлов, Дамян Ст. Димов и др.
Кръгът „Хиперион“ е съпътстван и от голям брой почитатели (поети, артисти, художници и музиканти). Задругата организира свой театър („Театър Студия“) с режисьор Исак Даниел и основатели Теодор Траянов, Людмил Стоянов и Добри Немиров. В него участват актьори като Константин Кисимов, Петя Герганова, Олга Кирчева, Зорка Йорданова, Дора Дюстабанова, Стефан Савов, които по-късно влизат в състава на Народния театър. По страниците на списанието излизат репродукции на Иван Милев, Владимир Димитров-Майстора, Константин Щъркелов, Борис Денев, Сирак Скитник и мн. др.
Така се формира едно немалко общество, осенено от съзнанието за елитарност, живеещо над „злобата на деня“, хранещо култ към духовното облагородяване и извисяването на човешката личност, пък било то и по пътищата на интуитивизма и мистицизма.
Елка Димитрова