Александър Йорданов

Йорданов, Александър Александров (Варна, 13.02.1952). Завършва българска филология във Висшия педагогически институт в Шумен (1976). Работи като журналист и литературен критик на свободна практика (1976–1979). Редовен аспирант в Института за литература към БАН (1979–1982). Защитава докторска дисертация на тема „Литературната критика на българския модернизъм – Димо Кьорчев, Иван Радославов, Гео Милев“ (1985).

Научен сътрудник I степен (1986), доцент (2010) в Института за литература към БАН. Главен редактор на седмичника за политика и култура „Век 21“ (1990–1998) и на електронното издание „Век 21 прес“ (2015). Главен редактор на седмичника за политика, общество и култура „Демокрация“ (2013). Народен представител в VІІ Велико народно събрание (1990–1991). Председател на ХХХVІ Народно събрание (1992–1994) и депутат в XXXVII и XXXVIII Народно събрание от Съюза на демократичните сили.

Председател на Радикалдемократическата партия в България (1993–2000). Депутат в Европейския парламент от Съюза на демократичните сили от 2019. Извънреден и пълномощен посланик в Полша със седалище във Варшава (1998–2001) и едновременно в Литва, Латвия и Естония (1999–2001); в Република Македония (2001–2005). Ръководител на Департамент „Обществени и хуманитарни науки“ в Европейския политехнически университет в Перник (2010–2011).

Книгите на А. Йорданов съчетават обективния, аналитичен подход на академичния стил с образния език; прецизното познаване на емпиричния материал с увлекателно разгръщащата се фабула на литературноисторическите сюжети с техните главни и маргинални герои и произведения. В своите литературоведски изследвания той проследява движението на културните знаци, противопоставянето на художествени направления и естетически кръгове, конфликтите между поколения и личности, компромисите и отстояването на позиции на съвременни и класически писатели в един респектиращ отрязък от време – от края на ХІХ до последните десетилетия на ХХ век. Характерни черти на неговия критически стил са полемичният патос, есеистико-публицистичните коментари, които подчертават личната му позиция.

Заглавието на книгата му „Своечуждият модернизъм“ (1993) се превръща в продуктивен литературоведски термин, който не само механично свързва, а аналитично аргументира липсата на конфликтен сблъсък между традиция и модерност, между родно и чуждо. Прочетена през призмата на своечуждото българската литература на ХХ век се възприема не само като изразяваща спецификата на националната идентичност, но и като носеща универсални послания, не чрез категорично отричане на родното, а чрез полагането му като равностоен естетически модел в европейската култура.

В книгата „Завръщане“ (2006) А. Йорданов изследва както литературноисторическите измерения на българския модернизъм, така и съвременни полемични ситуации. И тук ключовият термин е своечужд, но през неговата оптика той анализира не само естетическата парадигма на модернизма, а и класически реалистични произведения, използва го при демитологизирането на идеологически конотирани поетики или на личностни позиции, опровергава традиционно наложени оценки за автори и произведения. Въпреки подчертано полемичния стил, А. Йорданов очертава обективни творчески портрети, документално реставрира политически и културни ситуации, ценни именно със своята достоверност.

„Самотен и достоен. Професор д-р Константин Гълъбов – живот, творчество, идеи“ (2012) е първото систематично, задълбочено и пълно изследване за Константин Гълъбов като литературен историк, теоретик, писател, есеист, учен. Книгата не е в традиционния смисъл биографичен очерк, тя надмогва този ограничаващ и твърде затворен жанр, създавайки аргументирана концепция за симптоматичните процеси в българската литература през ХХ в. А. Йорданов маркира социално-политическите контекти, в които те се реализират и в това широко, динамично променящо се пространство ситуира не само творчеството на К. Гълъбов, четено максимално изчерпателно, но и основополагащи текстове на Г. Милев, Д. Кьорчев, Ч. Мутафов, И. Радославов, В. Василев и др., които оформят сложната, естетически многозначна картина на литературния процес. Обосновавайки продуктивната среща, но и сблъсъка на различни културологични, философски и екзистенциални позици, авторът изгражда хомогенно интертекстуално поле, в което успешно се използват неограничените възможности и на литературноисторическото, и на документално-биографичното.

Като продължение на последователните научни интереси на А. Йорданов е съставителството (съвместно с акад. Милан Гюрчинов) на сборника „Модернизъм в българската и македонската литература. Сходства и различия“ (2015). Събраните в него научни изследвания предлагат осмислянето на модернизма като европейска ценност в контекста на двете литератури. В тях националната духовна идентичност е анализирана не като самодостатъчна и затворена художествена реалност, а като възможност за съизмерване и диалог с други сродни култури. Сборникът създава отворено интердисциплинарно поле, в което чрез очертаване на общите тенденции и ясно обозначените различия, критично се осмислят наложени културни и научни стереотипи.

Книга „Александър Караманов. Завръщане. Епитафия на една младост“ (2017) за пръв път представя на българските читатели стихотворения, есета и част от дневника на талантливия поет, загинал през 1944, едва на 17 години. В предговора А. Йорданов подчертава силното влияние на българската литература и на сп. „Златорог“ върху творчеството на А. Караманов – по-голяма част, от което е написано на литературен български език.

 Елка Трайкова

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева