Вера Мутафчиева

Мутафчива, Вера Петрова (София, 28.03.1929 – София, 9.06.2009). Дъщеря на историка проф. Петър Мутафчиев. Завършва история в Софийския университет (1951), асистент в Ориенталския отдел на НБКМ (1950–1955), аспирант в Института по история при БАН (1955–1958). През 1958 защитава дисертация на тема „Феодалната рента в Османската империя ХV–ХVІ в.“; научен сътрудник, старши научен сътрудник ІІ ст. в Института по история при БАН (1958–1966) и в Института по балканистика (1966–1979). През 1978 става доктор на историческите науки с дисертация на тема „Кърджалийското време“; старши научен сътрудник І ст. (1980). Директор на Центъра за древни езици и култури към Комитета за култура (1978–1980) и на Българския изследователски център в Австрия (1980–1982). Секретар на секция „Белетристика“ на СБП (1982–1985). Работи в Института за литература при БАН (1979–1991), в Центъра за демографски изследвания (1991–1992), в Института по история (от 1991). Заместник-председател на БАН (1993–1996), почетен член на БАН (1999), академик (2004). Доктор хонорис кауза на Софийския университет (1999) и Нов български университет (2000). Председател на Агенцията за българите в чужбина (1997–1998). Учредител и първи председател на Издателския съвет на фонд 13 века България (1998–2009).

Научните трудове на Мутафчиева са посветени основно на история на България през Османската епоха, кърджалийството и аграрните отношения през Османското средновековие и включват повече от 80 книги, студии и статии, публикувани в български и чуждестранни научни издания. Пътят на авторката към художествената литература преминава първоначално през научнопопулярния жанр: „Ранни въстания“ (1960), „Повест за доброто и злото“ (1963), „Габрово“ (1963), „Да се знае!... “ (1964) и др.

Първата цялостна художествена творба на Мутафчиева е романът „Летопис на смутното време“ (1965–1966), представляващ мащабно епическо изображение на епохата на кърджалийските вълнения и в определен смисъл влизащ в една вече съществуваща традиция в българската литература: Й. Йовков („Индже“), К. Петканов („Индже Войвода“), Л. Стоянов („Мехмед Синап“). Романът е изграден в четири сюжетни линии, организирани около съдбите на четири персонажа – кърджалийския главатар Кара Фейзи, българския книжовник Софроний Врачански (и преплетените с неговата истории на тримата синове на Стано Мухтар от Конаре – Добри, Първан, Стоян, изразяващи трите образа на българското – книжовника, хайдутина, селянина), османския дерибей Пазвантоглу, владетел на Видин, и султан Селим ІІІ, направил опит за реформа в Османската държава („Низам-и Джедид“ – нов ред). Основен обект на творбата е обаче самото размирие, метежът, „халата“, „въртопът“, отприщването на „надчовешката стихия“ от насилие, траяло около 20 години на границата мужду ХVІІІ и ХІХ в. Същевременно основна тема в романа, както и в някои от по-късните творби на Мутафчиева, е отношението европейско – ориенталско, като на места е осезаем естетизиращият екзотизъм, представянето на очарованието на Изтока в опозиция на рационализма и просвещенството на Запада. В тази линия романът задава и съпоставянето между случващото се в Османската империя и възхода на Бонапарт в Европа, една визия за историята като глобална, а не като регионална събитийност. Самото слово е видяно в творбата в двете си лица – екзотично-разказното (образът на разказвача Вели) и просветителско-писменото (образа на Софроний и отпечатването на „Неделника“, образа на Фатма Хатун, майката ва Пазвантоглу). В много отношения романът е новаторски и провокиращ опит да се извлече историята от представите за „непоетична“ наука, както и за разширяване на обхватите на историческия роман, останал до 60-те години в затворената рамка на националната сюжетност извън общата картина на световните процеси.

Вторият роман на Мутафчиева – „Случаят Джем“ (1967), е художествено и светогледно свързан с „Летописа“ и напълно напуска националния исторически наратив, проследявайки личната съдба на легендаризирания от трубадурите в средновековна Европа принц Джем, багрянороден син на Мехмед ІІ Завоевателя. Несъмнено оригинално за българското проявление на жанра е структурирането на разказа под формата на показания в съдебен процес на участниците в събитията в живота на Джем. Това „разглобяване на разказвача“ е формалният израз на идеите на Мутафчиева за мястото на личността в историята. Същевременно творбата извършва и една специфична подмяна, превръщайки в основен разказвач дефтердаря на Джем, за когото използва името на персийския поет от ХІІІ в. Саади. Така историята бива опоетизирана, свободно разиграна, превърната в повод за художествени инвенции. Образът на Джем, макар и лишен от изказ, е плътно психологически изграден в противоречивата си „трагична сплав“, нареждайки се до ярките образи на Кара Фейзи и Селим. Романът има десет издания и е преведен на повече от десет езика, с което се превръща в един от най-успешните български романи на 60-те години.

Своеобразен преход към съвременната проблематика в творчеството на Мутафчиева в началото на 70-те години представлява романът „Белот на две ръце“ (1973), който в голяма степен е автобиографичен и представя сложността на отношенията между мъж и жена, живеещи в неузаконена любовна връзка. Философска компилация на жанровете представлява дилогията романи на писателката „Алкивиад Малки“ (1975) и „Алкивиад Велики“ (1976), съответно на съвременна и на историческа тема, но обединени от идеята за надарената личност мономан – учения Алкивиад Сотиров, разработващ лечение за склерозата, и атинския пълководец и стратег Алкивиад, ученик на Сократ. Двата романа задават идеята за „алкивиадството“ като неподчиняваща се на етични и патриотични предписания себичност, обсебеността от една идея, надхвърляща границата свое – чуждо.

Собствен жанров експериментален облик има и „Книга за Софроний“ (1978), изградена под формата на коментари към „Житие и страдания грешнаго Софрония“ и проблематизираща себепознанието в автобиографичното, способността на разказа да отразява обективно автора си, неясното преливане между чистото разсъждение и творчеството при една литературна себерефлексия. Близка идея и текстова стратегия носи и романът на Мутафчиева „Аз, Анна Комнина“ (1991), жизнеописание на бележитата византийска принцеса, писател и хронист от ХІІ в., дъщеря на император Алексий І Комнин, като тук основната полемичност на романа отново е насочена към друго съчинение – биографичния исторически труд на Комнина „Алексиада“. Мутафчиева е автор и на автобиографични съчинения („Разгадавайки баща си“, „Бивалици“, „Бомбите“), както и на филмови сценарии – „Трудна любов“ (1974, реж. И. Андонов) въз основа на романа „Белот на две ръце“, „Непълнолетие“ (1981, реж. Ал. Обрешков) и на серийния филм „Хан Аспарух“ (реж. Л. Стайков) въз основа на романа „Предречено от Пагане“.

Носителка на множество награди и отличия, между които: Награда на СБП за проза (1978), Награда Готфрид фон Хердер за цялостно творчество (1980), Димитровска награда за сценария на филма „Хан Аспарух“ (1982), Награда на София (1986), Орден Кирил и Методий І ст. (1989), Награда на СБП за роман (1991), Награда за литература на Софийския университет (1998), Орден Стара планина І ст. (1999), Национална награда Христо Г. Данов (2005), Национална литературна награда Иван Вазов (2005) и др.

Научни трудове и художествени творби на Мутафчиева са преведени на англ., нем., фр., рус., пол., унг., чеш., словаш., слов., грц., рум., тур. и естон. ез.

Николай Кирилов

Библиографията е изготвена от Нелма Вълчева