Веселин Ханчев

Ханчев, Веселин Симеонов (Стара Загора, 04.04.1919 – София, 04.11.1966). Средното си образование получава в родния си град, а през 1941 завършва право в Софийския университет. Участва в последната фаза на Втората световна война (1944–1945). Работи (заедно с Радой Ралин) във в. „Литературен глас“ с редактор Д. Б. Митов като завеждащ рубриката „Творчество и път на най-младите“ (1938–1943), в Радио София като началник на Отдела за литература и изкуство (1945), като драматург в Народната опера (1949–1951) и в Сатиричния театър (след 1956), като редактор в сп. „Пламък“ (след 1958) и в Българската кинематография. Съветник по културните въпроси в българското посолство във Варшава (1962–1964) и в Париж (1964–1966).

Първите му публикации са стихотворенията „Requiem“ и „Есенни капки“ в „Литературен глас“ (год. VI, 1934, № 225, с. 7). Едновременно дебютира и за деца със стихотворения във в. „Пътека“ (год. III, 1934, № 8, с. 20). Сътрудничи на вестниците „Час“ и „Литературен глас“ и на всички литературни издания след 1944. Първата му книга е стихосбирката „Испания на кръст“ (1937), едно от немалкото произведения в българската литература, които са отклик на Испанската гражданска война (1936–1939). Основно се изявява в поезията (за възрастни и за деца), но и в драматургията и в превода.

Веселин Ханчев е от поколението на 40-те, някои от които създават най-добрите си произведения след 9.09.1944. Модерна поетика и обществена ангажираност са определящите черти на поколението и в частност на поезията на В. Ханчев.

В стиховете му прозира мъдра, светла и благородна душа. Откровеност, спонтанност, нежност, самоотверженост съставляват характерологията на лирическия му субект. Екзистенциалната призма особено приляга за четенето на този поет (но не в паролите на литературното направление екзистенциализъм). Той успява да интимизира и очовечи и най-страшната екзистенциална ситуация. Силното въздействие на стихосбирката „Стихове в паласките“ (1953) има връзка с непосредственото (а не задочно) преживяване на войната, с изповедния тон и най-вече с отсъствието на патетични героични жестове. В цикъла „Жив съм“ (за първи път публикуван в сп. „Пламък“, 1960, № 11) лирическият му герой отново е изправен пред смъртта. Цикълът е истински триумф на живота над смъртта, илюзиите, лъжите, фалша.

Ханчев е обичан и рецитиран поет, според критиката – със „заразяваща поетичност“. До голяма степен стиховете му се разпространяват извън стихосбирките, като христоматийни и антологични, преписват се на ръка, запомнят се, пеят се („Пръстен“, „Любов“, „Уличен телефон“, „Парижкият дъжд, възпят от една шарманка“ и др.). Лириката му създава усещане на леко спускане в дълбоко интимното, в истинността на битието и чувствата, в утаената мъдрост, от която се „секат“ афоризмите. Посланието ѝ е непосредствено, интимно споделено, доверено, така че няма как да не досегне читателя. Стихът е гъвкав, изразителен, прецизен и в същото време звучащ безизкусно.

С поколението му го сродява и хумористично-сатиричната линия в творчеството му. „Смешен пантеон“ (1957) показва широк жанров диапазон, включващ епиграми и пародии. Хуморът на Ханчев е интелектуална форма на дистанциране от грозотата и фалшивите маски на живота, т.е. отрицателно утвърждаване на красотата, истината и справедливостта. Казано с думите на Ханчев от есето му за Илия Бешков, „връща на човека мястото му, лицето му, характера му“. Цикълът „Над албума на Бешков“ е словесна транспозиция на духа на маестрото на карикатурата и илюстрацията Илия Бешков. Задочният творчески диалог на поета с художника е рядък случай на подобно доближаване на поет до творец с напълно различен художествен език.

Веселин Ханчев е автор и на стойностна публицистика, далеч от клишетата на соцреализма.

Най-добрите произведения от поезията му за деца не отстъпват по нищо естетически от високите критерии на поезията му за възрастни.

Xанчев е автор и на пиеси: „Отровен хляб“, „Двамата и смъртта“ и др.

Превежда френски, руски и гръцки автори, сред които Франсоа Вийон, Едмон Ростан, Артюр Рембо, Гийом Аполинер, Луи Арагон, Пол Елюар, Жак Превер, Янис Рицос, Костас Янопулос и др.

Лауреат на Димитровска награда (1959, 1962) и на званието Заслужил деятел на културата (1963).

През 1984 на името на Веселин Ханчев е учреден Национален младежки конкурс за поезия, който продължава да се провежда и до днес.

Поезията му е преведена на близо 40 езика, сред които нем., пол., рум., рус., укр., унг., фр., чеш., яп. и др.

Светлана Стойчева

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова