Георги Марковски

Марковски, Георги (Байрактарска махала, дн. с. Василовци, Монтанска обл., 31.01.1941 – София, 9.01.1999), с рождено име Георги Борисов Марков, което по-късно променя, за да се разграничи от своя съименник Георги Марков. Завършва гимназия в Лом (1959) и българска филология в Софийския университет (1967). Работи в Окръжния комитет на ДКМС в Михайловград (1967–1968). Един месец е журналист в михайловградския в. „Септемврийско слово“, преди да се премести в София и да постъпи на работа в завода „Фармахим“ (1968–1969). Става журналист във в. „Студентска трибуна“ (1970–1973) и оттогава се занимава с редакторска дейност. Продължава в изд. „Народна младеж“ (1973–1979), където оглавява същия отдел за фантастика, ръководен 10 години по-рано от Георги Марков; във в. „Работническо дело“ (1979–1980); като завеждащ отдел „Белетристика“ в сп. „Септември“ (1981–1986); като заместник главен и главен редактор в сп. „Отечество“ (1986–1990). След 1989 основава частното издателство „Сребърен лъв“ (1991–1999). Преди 1989 осъществява важни пътувания в чужбина: Румъния, Чехословакия, Унгария, СССР, Югославия, Виетнам, Гърция, Австрия, Полша, Испания, Германия, САЩ. СССР и САЩ посещава частно, за да види, както казва, цитаделите на двете най-големи съвременни идеологии. След 10.11.1989 продължава да живее като „вътрешен емигрант“ – встрани от литературната и обществената политика, но с критичен поглед към случващото се.

Рано осмисля писането като своя „лична съдба“, както сам споделя. Първата му публикация е разказът „Белич“, който датира от гимназиалните му години и е отпечатан в ломския в. „Народна трибуна“ (05.12.1956). По същото време написва първия си роман, останал непубликуван; тогава организира и приятелски литературен кръжец със собствен ръкописен орган „Ураган“.

Жанровете, в които твори, са разкази, новели, романи, фрагменти, есета, публицистика, пиеса за четене. Навлиза в българската литература с новелистични сборници на съвременна тема. Още в тях се открояват особеностите на наративната му поетика – преход от реалистичния към условно-алегоричния изказ, подчертан стремеж към стиловия експеримент, пряка авторова идейна ангажираност. За своя представителна новелистична книга счита „Кълна се в лукавия“ (1981), а от всичките си новели цени най-много „Повест за Истатко Бирков“. Историята на кларинетиста от Байрактарската махала е разказана върху фаустовско-мефистофелска канава – първи опит на автора да постигне философско повествование чрез видимо усложняване на наратива, включително чрез вмъкване на различни авторови гласове и гледни точки.

Интересът му към романовата форма датира още от гимназиалните му години. Преди да стане студент, завършва романа „Обичам те, Живот!“ (според дневника на писателя – вдъхновен от романа „Мъже“ на Г. Марков, изтеглен по собствено желание от Държавното военно издателство, където е бил приет за печат); публикува в 7 подлистника на в. „Септемврийче“ биографична повест за К. Е. Циолковски, „Мечтателят от Калуга, или човекът, който ни откри пътя към Космоса“ (1970); в 18 подлистника на в. „Средношколско знаме“ обнародва и научнофантастичния си роман „Медночервени листа“ (1970–1971). Романът „Хитър Петър“ (1978) е първото му произведение, което не просто е забелязано, но предизвиква критическо оживление. Неслучайно същата година писателят е приет за член на СБП. Прословутият български фолклорен хитрец/трикстер е героизиран до превръщането му в български Христос – изтръгвайки познатия анекдотичен герой от традицията, той ѝ е върнат трансформиран в трагичен епически герой. Романът извежда универсална проблематика за автономността на таланта и възможността словото да се превърне в опора на нацията, когато оцеляването ѝ е заплашено от чужд враг и предателството на собствените ѝ водачи.

Ако „Хитър Петър“ можем да наречем знаковия му роман, то „Разказвачът и смъртта“ (1985) е завещателната му книга – синтез на философско-любовно-творческите му пилигримства; книга с базисни въпроси, по философски разпънати между земното и вселенското, между кратковременното съществуване и вечността. В „Разказвачът и смъртта“ се твори един (личен) мит на българския интелектуалец по времето на социализма, без героизация и в скрита опозиция с номенклатурните „герои“. С опита си за концептуално писане в притчово-алегоричен режим и с полифоничния си и ритмичен наратив тази книга предизвиква още по-голямо критическо разногласие.

В книгата „Селски календар“ със съдържателното подзаглавие „за земеделски работи, народни празници и детски игри“ (1980, преди това отпечатана на части в многобройни периодични издания) е съхранено детството на писателя, усилено и надградено като родово-културна памет. Детското наивно първовъзприятие е призмата, през която са разказани спомените, фолклорните обичаи, легендите, приказките, природата, битът на Поломието. Художествената организация на книгата е подчинена изцяло на традиционния календар и идеята за кръговрат: 12 „книги“ (наречени по библейски), следващи последователността на годишните месеци и сезони, образуващи „повест за една година“ – това е най-хармоничната книга на писателя.

Точно обратното е „Апокриф за Вавилонската кула“, написана през 1987, за първи път публикувана през 1989 в сп. „Септември“ с жанровото подзаглавие „повест“. Самостоятелно излиза едва през 1998 като „пиеса за четене“. През годината на написване авторът я мисли като нов етап в творчеството си – пародия на механизмите на тоталитарната власт. Дванайсетте действащи лица са изведени в знаковите типажи на всеки тоталитарен режим – от установяването до практикуването му. Творецът отсъства в тази схема, ако не броим „летописеца“, абсолютно необходим за увековечаването на властта. Темата за същността на тоталитарния свят интересува Г. Марковски и в публицистиката му (обнародваните в кн. 2 на сп. „Съвременник“ от 2000, непубликувани приживе размисли върху знаковите произведения на Дж. Оруел, Ж. Желев и Ас. Игнатов).

„Триножник“ (1990) е първата книга за писателя, събираща гражданския му и творческия му портрет. От една страна, тя колажира негови интервюта, и то в нецензурирания им вид, както и цялата „Достойно ест. Похвално слово за българската литература“ (1986) със собствен прочит на класици от българската литература; от друга, фрагментарната ѝ част изглежда като анонс към по-късната „Христоматия за двама. Размисли за живота и смъртта, за литературата и за себе си“ (1996) – най-диалогичната и пряко провокираща читателя си книга на Марковски, с оригинална стратегия на четене, в която читателят не е нито „трети“ (в триадата автор-герой-читател), нито „втори“ („аз и ти“), а е „първи“ („ти и аз“). Това е първата зряла антологична книга на писателя, както я мисли и самият той – „мост“, ключ“, „синтез“ между написаното и ненаписаното от него.

Автор на заявената и твърдо отстоявана творческа и гражданска позиция, с трудно оборими логични и обективни аргументи, в които прозират културата и мащабът на мислене (усъмняващо се и нерядко иронизиращо) на истински интелектуалец. Освен в цялото му творчество тя е особено експлицирана в интервютата му. Част от тях са издадени посмъртно в книгата „Вътрешен емигрант“ (2004). През 2003 е публикуван и дневникът му със заглавие „Кардиограми. Дневник (10 ноември 1989 – 30 декември 1992). Библиография на Георги Марковски“ – непредубедено и честно свидетелство на промяната непосредствено след падането на Живковия режим, с тревожни въпроси и предчувствия. Писателят си отива с куп узрели замисли, развити до глави и до реплики, като романа „Портата“ и философската поема „Космогония“, на която гледа като на изразител на „новия човек у мене“.

Георги Марковски е „емигрант“ по себеусещане във времето си, органически несходим с матрици (особено със социалистикореалистическата), трудно поддаващ се на категоризации; обърнал всички разказвачески схеми с опакото навън; експериментирал с формата по начин, който някои критици с късна дата ще нарекат „постмодернистки“; опитващ се да задава не толкова „умните“, колкото тревожните въпроси. Едрите му въпроси винаги клонят към универсална формулировка и винаги са адресирани, търсят диалог. Чрез тях той тества и разпъва тесните рамки на конкретното време и място.

Едва ли ще се намери друг съвременен български писател, който така искрено, отдадено и с любов да се е грижил за младите автори и за онези, които нямат „дежурни“ критици, а още по-малко за онези извън столицата: от посещенията в градове и градчета, срещите с местните творци, окуражаването им, доверието, работата върху ръкописите им до издаването и промотирането им.

Два пъти носител на годишната награда на Съюза на българските писатели – за „Хитър Петър“ (1978) и за „Христоматия за двама“ (1996).

Романът „Хитър Петър“ е преведен на нем., рус. и унг. език. Отделни негови новели са публикувани в Англия, Индия, Мексико, Унгария, Чехия и др.

Светлана Стойчева

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева