Георги Джагаров

Джагаров, Георги Георгиев (с. Бяла, Сливенска обл., 14.07.1925 – София, 30.11.1995). Основно образование получава в Сливен, завършва с отличие сливенската гимназия „Добри Чинтулов“. Член на РМС от ученическата си възраст. За антифашистката си дейност е съден и лежи в затвор, откъдето излиза на 9 септември 1944. От 1941 печата в сп. „Българска реч“. Завършва Литературния институт „Максим Горки“ в Москва (1951). Работи като редактор във в. „Литературен фронт“ (1951–1961), драматург на Народния театър за младежта (1961–1966). Член е на редакционните колегии на сп. „Пламък“ и „Родна реч“. Партиен секретар на СБП, председател на СБП (1966–1972). Член на ЦК на БКП от 1966 и зам.-председател на Държавния съвет (1971–1989), председател на Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет (1971–1986), член на Националния съвет на Отечествения фронт (1967–1989) и на Президиума на Националния съвет на Отечествения фронт (1972–1977), депутат от 5-ото до 9-ото Народно събрание (1966–1990).

Дебютната му стихосбирка „Моите песни“ (1954) получава висока оценка. Стиховете ѝ се отличават с граждански и революционен патос.

Двата му следващи сборника, „Лирика“ (1956) и „В минути на мълчание“ (1958), се появяват под знака на „априлския“ поетически екстаз, изразяват обществени и културни вълнения, освободени от декларативната поетика. Контрастната релефност на първата му стихосбирка се усложнява във втората с интонациите на съмнението и етическите дилеми, характерна за първите му книги е широката емоционална амплитуда. В някои свои творби („Родина“, „Любов“) Джагаров вгражда образи и интонации на Хр. Ботев, Н. Вапцаров, П. Яворов. Със стиховете си от началото на 60-те години застава начело на естетическото завръщане към национално самобитното. Образът на родината в поезията му е и образът на единния произход, който свързва времената и поколенията. Творбите на Джагаров носят интензивно, почти физическо усещане за родна земя – едновременно жизнерадостни и елегични, публицистично патетични и интимно изповедни, призивни и рефлексивни. Конфликтната, полемична интонация, характерна за стиховете му, им придава драматико-театрална условност.

В първата пиеса на автора, „Вратите се затварят“, водещо е поетико-баладичното начало, което се изразява в легендарното възпроизвеждане на реалността, помирило лирично и драматично. Поет и в драматургията си, Джагаров внася в драмата си асоциативност и абстрактност, залага на метафората, монолога, изповедната интонация. Основна в първата му пиеса е темата за смъртта – духовната и гражданската. Нравственият патос и трагизмът на моралния бунт доминират и във втората му пиеса – „И утре е ден“, но в нея психологическите профили се усложняват, при все че остават идеологически уедрени. Сгрешилият и „изправящ се“ герой е в центъра на авторовото внимание. Джагаров търси психологически автентични образи и в следващите си две пиеси – „Прокурорът“ и „Тази малка земя“. Там водеща е темата за отдалечаването от другите и от себе си, философски акцент на пиесите му са връзките между хората. Волята за постигането на социален идеал и моралното терзание остават лайтмотиви. Женските образи не са проблематизирани, те са по-скоро портретни. Лиризирането на драматургичния дискурс е характерно за всичките му пиеси, което предопределя типичната им фрагментарна композиция.

Автор е на статии и слова за Хр. Ботев, Ив. Вазов, П. К. Яворов, П. Пенев, Н. Фурнаджиев, на сборник статии и речи „От Ботев до Ботев“ (1982) и др. Те впечатляват със страстния си слог и с оригиналните си виждания и са своеобразно допълнение към поетическото му творчество, подчинено на убеждението, че „единственият извор на вдъхновение за твореца това е действителността“.

Заедно с Минко Николов редактира и предговаря първата посмъртно издадена стихосбирка на Пеньо Пенев („Стихотворения“, 1960). Редактор е на събраните произведения на Пеньо Пенев „Когато се наливаха основите“ (1965), на сборника стихотворения на Христо Ботев „Жив е той, жив е!...“ (1968), на „Избрани стихотворения и поеми“ от Александър Блок (1960), „Съчинения“ на Никола Вапцаров (1969), антологии с българска и световна поезия. Пише предговори, сред които – на „Орлицата“ на Венко Марковски (1966), на „Огледала. Сборник стихотворения“ на Григорий Поженян и др.

Превежда стихове на Евгений Евтушенко, Владимир Маяковски, А. С. Пушкин и др.

Удостоен е със Специалната награда за чуждестранна литература на Френската академия (1982). Носител на Димитровска награда. Заслужил и народен деятел на културата. С решение на УС на СБП от 13.06.2004 е учредена национална литературна награда Георги Джагаров.

Псевд.: Георги Пожаров

Александра Антонова

Библиографията е изготвена от Диана Ралева