Георги Стаматов

Стаматов, Георги Порфириев (Тираспол, дн. Молдова, 25.5.1869 – София, 9.11.1942). По произход етнически българин, син на юриста Порфирий Стаматов, който заема много престижни постове в Русия и България, сред които и министър на правосъдието у нас. Завършва Южнославянския пансион на Тодор Минков в гр. Николаев, в който учи заедно с Алеко Константинов. Пристига в България през 1882. Постъпва във Военното училище, завършва го през 1888. Служи като артилерийски офицер в Пловдив и Сливен (1889). Уволнен е от военна служба през 1890 заради русофилството си. Сам признава, че военната кариера не е неговото поприще, и изобличава в редица творби военщината. Следва право във Висшето училище в София (1893–1895), в Женева (1895–1900) и се дипломира в София (1902). Работи като военен съдия през Първата световна война, а след нея като съдия в София, Кюстендил, Трън и други градове до 1928 и се гордее, че не е подписал нито една смъртна присъда. Като военен съдия е наказван заради отказа си да осъжда военни. От 1928 до смъртта си през 1942 Стаматов се занимава с писане. За кратко участва и във ВМОРО.

Първи стихотворни опити прави още в ученическите си години, но от тях няма запазени свидетелства. Влияе се силно от руската класическа литература. Литературната си дейност започва през 90-те години на XIX век. Дебютира през 1891 със стихотворението „Невесел е за мен денят…“ в сп. „Денница“. Първия си разказ публикува в сп. „Мисъл“ през 1893. Заедно с Г. Стойнов редактира в Сливен сп. „Разсъмване“ (1891), в началото на ХХ в. е сред редакторите на сп. „Наш живот“. Сътрудничи на сп. „Мисъл“, „Съвременник“, „Листопад“, „Златорог“, „Демократически преглед“, „Съвременна мисъл“, на вестниците „Литературен глас“, „Вестник на жената“ и др.

Сред приносните произведения на Стаматов са разказите „Паладини“, „Малкият Содом“, „Вирянов“, „Нарзанови“ и други. В редица разкази, като „Вестовой Димо“, „Pichnick“, разкрива отрицателните черти на родната армия и на военщината изобщо. Типични за него жанрови форми са очеркът, разказът и кратката повест, но публикува също така драмата „Лигурийци“ (1910) и романа „Рибари“ (1934), чийто предговор пише Калина Малина.

Остро разобличава недостатъците и пороците в България – такава каквато я е видял едновременно като етнически българин и като „чужденец“. Разочарованието си на патриот, който е свидетел на рухването на възрожденските идеали, той излива освен в произведения като „Дядо Йоцо гледа“ (препратка към Вазов) и в бележниците си, които са публикувани в сп. „Литературна мисъл“ през 1957. Стаматов изгражда сатирата си, като посочва недостатъците у всеки от героите си – военни, чиновници, дами. Рядко проявява открита симпатия към беззащитни герои, жертва на по-висшестоящите от тях – като например вестовой Димо. Сред големите му теми са тази за пропадналите идеали на Освобождението, Нова България, която дава поле за изява на съмнителни личности, и големият град и неговите изкушения. Особено жлъчен е към жената, жителка на „Малкия Содом“, която неизбежно достига до порока. Смятан за женомразец, сам признава, че не жената, а самият живот е лош и той принуждава хората да падат по нанадолнището. Също така е убеден, че често мъжете са виновни за падението на жените. „Прошка“ за греховете на жената писателят отрежда едва когато тя стане майка. Смята се, че в тези творби той отреагира и на личните си разочарования – на проваления си брак заради изневярата на съпругата му, непрекъснати разочарования от жени, самоубийството на дъщеря му, чиято снимка носи до смъртта си и дави мъката си в алкохол.

С характерния си лаконичен, афористичен стил, чужд на битоописателството, Стаматов е изцяло градски писател, който пише за големия град и признава, че селото и обитателите му са му чужди. Внимателно редактира творбите си, работи върху българския си език, който проговаря сравнително късно. Критиката допуска, че зад лаконичния му стил стои колебание във владеенето на езика. В по-късни варианти на творбите си се отказва от русизмите. Критикуван е още в първите рецензии за творбите си (д-р Кр. Кръстев в „Млади и стари“ от 1907), че е повече публицист, отколкото белетрист, че в творбите му всъщност няма истински герои, нито обстановка, нито характерно българското, а само схематични лица и илюстрации на възгледите му, което го осъжда на липса на интерес от страна на критиката и публиката.

Признат от всички съвременни творци за безукорно честен, с активна гражданска позиция, Стаматов отказва да се обвързва с политически партии, заради което социалистическата критика го обвинява в безидейност. Съвременниците му обаче не пропускат тежкия му характер, който не спестява и на най-близките му жлъчта и разочарованието от пороците им.

Стаматов отказва да бъде причисляван към литературни кръгове, както и да бъде смятан за вдъхновител на млади творци. „Чужд ви съм, чужди ми сте. Различни схващания за живота, различни рецепти за злото в него“ – така отговаря той на посветения му брой на в. „Кормило“ (№ 24, 1935) и на статиите на О. Василев и Л. Стоянов. Отказва да получава награди, да му бъде честван юбилей, да получава почетни пенсии от държавата. Отрицателно се отнася към всички интелектуалци, които се стремят към постове, слава, признание и облаги.

След 1944 социалистическата критика го определя едностранчиво като сатирик, бичуващ капиталистическия свят и морал на следосвобожденска Царска България, военщината, „реакцията“ и тогавашните порядки. Освен че дълго време е маргинализиран от критиката, Стаматов не е и сред най-преиздаваните автори след 1944. Не е голям интересът към него и на литературните историци и изследователи.

По негови разкази са създадени филмите „Служебно положение – ординарец“ (1978) – по „Вестовой Димо“, и „Малкият Содом“ (1984) – по едноименния разказ.

Творбите му са преведени на много езици, сред които англ., исп., ит., рус., фр. и др.

Псевд.: Аврамов

Вера Хинчева

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова (Книги от... и Книги за...)

и Велислава Маринова (Статии за...)