Гео Милев

Гео Милев (псевд. на Георги Милев Касабов) (Раднево, 15.01.1895 – София, след 15.05.1925). Милев започва да пише от малък, като ученик в Старозагорската гимназия издава ръкописни вестници, пише стихове и превежда от руски. Следва романска филология в Софийския университет (1911–1912) и продължава образованието си в Лайпциг (1912–1914), където слуша лекции по философия и театрално изкуство и пише дисертация за Рихард Демел. През дек. 1913 в сп. „Листопад“ публикува „Литературно-художествени писма от Германия“. През 1914 пребивава за известно време в Лондон, където се запознава с белгийския поет Емил Верхарн, оказал влияние върху творчеството му. Участва в Първата световна война на бойното поле при Дойран, където на 29 апр. 1917 е тежко ранен в черепа и загубва дясното си око. През февруари 1918 заминава за Берлин, където остава до март 1918; в този период се свързва с немски писатели и художници експресионисти, сътрудничи на експресионистичното сп. „Акцион“. След завръщането си се установява в София, където издава сп. „Везни“ (1919–1922), основната трибуна на експресионизма в България. Под влияние на събитията от 1922–1923 възгледите му еволюират към левия експресионизъм и активизма, което личи от текстовете му в сп. „Пламък“, започнало да излиза през януари 1924. Заради поемата „Септември“ кн. 7–8 на „Пламък“ е конфискувана, а Милев е даден под съд. През януари 1925 списанието е забранено. На 14 май 1925 Милев е осъден по ЗЗД на една година затвор. На 15 май е арестуван и изчезва безследно. Установено е, че е зверски убит от профашистки формирования и заровен в общ гроб в Илиянци.

Милев е сред най-ярките фигури на българската литература, еднакво значим като поет, критик и пропагандатор на авангардното изкуство. Още първата му стихосбирка „Жестокият пръстен“ (1920) радикализира до крайност конфликта между аза и реалността – и в този смисъл стои на ръба между символизма и експресионизма. Сроден е случаят с поемата „Панихида за поета П. К. Яворов“ (1922), писана още през 1914. В нея Милев разгръща концептуално Славейковата представа за творческата личност, но я въздига на ново емоционално и образно равнище. Важен момент от развитието на Милев е „Иконите спят“ (1922), свързана с авангардисткия афинитет към първобитното и варварското – и ползваща фолклора като територия, в която страстите и митологемите битуват в своя чист, непокварен вид. В поемата „Ад“, писана през 1922, са най-пряко изразени основните принципи на експресионизма: динамиката, фрагментарността, драстично контрастиращата метафорика, гротескните метаморфози на митологичните схеми, рязкото отхвърляне на традицията. Сродни по дух са и неговите поеми в проза от „Експресионистично календарче“ и „Грозни прози“. Несъмнен връх в неговото творчество е поемата „Септември“, в която концептуално е синтезирано всичко, което поетът е научил от контактите си с модерното изкуство. Апокалиптичната образност тук служи като посредник между земното и небесното, сетивното и духовното, битовото и универсалното. Нейната цялост е издържана в емоноционално-експресивен план – без да следва нишката на събитията, тя внушава тяхното екстазно опияняващо въздействие, мащабност и трагичен патос. Вмъкнатите митологеми и култ. реминисценции имат вече не пародиен, а универсален смисъл – чрез тях трагизмът на българския бунт се превръща във вечен бунт срещу авторитаризма и насилието.

Милев е един от най-оригиналните критици и публицисти в българската литература. Автор е на стотици статии и рецензии, някои от които – „Модерната поезия“, „Против реализма“, „Фрагментът“, „Небето“ и др., имат открито манифестен характер и са определящи за развитието на авангардната литература от 20-те години. От особено значение е статията му „Поезията на младите“, в която Милев подлага на унищожителна критика клиширания късен символизъм. Автор е на изключително остри публицистични текстове като „Българският народ днес“, „И свет во тме светится“ и др., впечатляващи със своята гражданска доблест и духовна наситеност.

Милев е и един от най-добрите български преводачи – превежда хиляди страници от англ., нем., руски, фр. ез. Класически са преводите му на Шекспировите „Хамлет“ и „Макбет“, на поезията на Верхарн, Метерлинк, Демел и др.

Негови творби са превеждани на алб., араб., белорус., виетн., грц, исп., ит., кит., нем., норв., пол., порт., рум., рус., сърбохърв., тур., унг., фр., чеш., яп. и др. ез.

Други псевд.: Д-р Григор Касиев, Ратибор, Р. Слатанов и др.

Едвин Сугарев (текст и библиография Книги от... и Книги за...)

и Аделина Германова (Статии за...)