Дико Фучеджиев

Фучеджиев, Дико Славов (с. Граматиково, Бургаска област, 16.07.1928 – София, 28.11.2005). Завършва средно образование в Малко Търново (1946) и право в Софийския университет (1952). Работи в селсъвета на родното си село и в медна мина в Странджа, в редакцията на в. „Вечерни новини“ (1954–1961), в Сценарната комисия на Българска кинематография (1961–1963), като редактор в отдел „Проза“ на издателство „Народна младеж“ (1963–1965), а по-късно (1965–1972) и като негов завеждащ. Секретар и главен секретар на Съюза на българските писатели (1965–1972). Съветник по културните въпроси в посолството на България в Париж (1973–1976). Директор на Народния театър Иван Вазов (1976–1990). Народен представител в VІ–ІХ Народно събрание.

Първият публикуван разказ на Фучеджиев е от 1956 във в. „Вечерни новини“. През 1961 е отпечатана първата му повест – „Вълчи сънища“. Още в нея авторът се насочва към топографията, която ще заема основно място в цялото му творчество – родната му Странджа и река Велека. Следващата значима повест на Фучеджиев – „Небето на Велека“ – излиза през 1963 и с нея авторът се разполага в „коренотърсаческата“ тенденция в българската литература от 60-те и 70-те години (наред с Н. Хайтов, В. Попов, Й. Радичков, Г. Мишев и др.). В повестта природата и селската битовост са обект на завръщането, те извикват личните преоценки на изживяното и изживяваното, етическата проверка за Аза, което налага елементите на ретроспективно сюжетно композиране (тази сюжетна характеристика ще остане определяща и за повечето следващи творби на Фучеджиев). В „Небето на Велека“ формулата на Русо „назад към природата“ се преосмисля като себеоткриване на Аза, „отърсване“ от външните, градски вкостенелости, отчуждаващи човека от собствената му личност. Действителното познание за важното – смъртта, моралния избор, „идеалите“, красотата, протичащото време – в тази творба се открива в пътуването назад, в опозиция на вечно течащата напред река. В повестта прозира специфичната умора от студенината на идеологическата, политическа и „научна“ доминанта на епохата, усещането за безпътица на личността, твърде стабилно внедрена в групата и изтощена от колективната доктрина. Като своеобразен излаз от този затвор е видяно естественото, сякаш стоящо над времето и едновременно с това оставащо недосегаемо.

В романа си „Реката“ Фучеджиев доразвива много от идеите си от „Небето на Велека“, като привнася още един аспект на проблема човешко–природно – екологичния. Разбирането за природата като „дом“ на човека обаче не е реализирано в абстрактни причинно-следствени и йерархични връзки, а отново през призмата на личността. Темите за екологичното, етичното и личното формират сложен възел, в който взаимно се проблематизират. Макар и резоньорски представяща различни позиции относно основния казус – построяването на флотационна фабрика, „убиваща“ Реката в един „изоставащ“ регион – персонажната структура на романа успешно активира проблематика, която до момента е останала в периферията на литературния интерес. Романът влиза в открита дискусия с идеологемата за „строителството“ като символ и метафора (социализмът бива „строен“) на налагания ред. Този неочакван ракурс на романа поставя родното не просто в контекста на световното, а в този на въобще окръжаващото, на надполитически и надсоциален фон. „Реката“ на Фучеджиев настойчиво поставя на изпитание примитивния прогресизъм (генетично наследен от просвещението и позитивизма, но изопачен), за да потърси хуманното и хуманистичното едновременно във и извън човека.

В новелата „Дървото на греха“ Фучеджиев за пореден път разработва тематичната област за природния ред и човешкото пребиваване в него, но тук на преден план излиза конфронтацията между природната хармония и социалните конвенции, замаскирани като етика, доведена до абсурд. Прибягвайки до библейски мотиви и алюзии, творбата поставя личността в парадоксална ситуация, в състояние на ценностно и етично объркване. Но художественият пантеизъм на новелата не лишава личността от извършването на избора, същевременно демонстрирайки в края си неизбежното тържество на естественото над неестественото. Подобно световъзприятие прозира и в друга от по-късните творби на Фучеджиев – новелата „Животът – тази кратка илюзия“.

Фучеджиев е автор и на мемоарни („Зад завесите на Народния Театър. Преживяно“) и силно автобиографизирани („Лъжовен свят“) съчинения, както и на сценариите за филмите „Небето на Велека“ (1968, реж. Е. Захариев) и „Гневно пътуване“ (1971, реж. Н. Корабов).

Носител е на наградата Йордан Йовков (1970), на Димитровската награда (1980) и на наградата за проза на Издателска къща „Христо Ботев“ (1994).

Негови творби са преведени на англ., исп., нем., рус., пол., сърбохърв., чеш. ез.

Николай Кирилов

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова