Драгомир Асенов

Асенов, Драгомир (псевд. на Жак Нисим Меламед) (гр. Фердинанд, дн. Монтана, 15.05.1926 – София, 19.06.1981). След ранната смърт на бащата на Асенов, през 1936 семейството се премества в София и бъдещият писател е приет в частно сиропиталище. Учи в VΙ мъжка гимназия, но за участието си в РМС през 1943 е изключен и изселен в Русе. След 9.09.1944 завършва средното си образование и постъпва на работа във в. „Дунавски отечествен фронт“, в който публикува статии, рецензии, очерци, репортажи. Той е един от основателите на „Дунавски културен фронт“, в който помества многобройни материали. Завършва право в СУ „Св. Климент Охридски“ (1953). Редактор във в „Работническо дело“ (1953–1956). Сътрудничи на „Народна младеж“, „Вечерни новини“, „Литературен фронт“, „Септември“. От 1957 е редактор в сп. „Родна реч“, а от 1965 е негов главен редактор. От 1968 е заместник главен редактор на в. „Литературен фронт“, от 1971– секретар на СБП.

Първата книга на Асенов e крайно идеологизираният сборник разкази „Когато Тито награждава“ (1951). Следват го повестта „Нашият взвод“ (1956) и сборникът разкази и фейлетони „Съвест“ (1956). В „Съвест“ вече проличава засиленият интерес на автора към етичните проблеми на съвремието, опитът му да съизмерва нравствеността на „новия човек“ с идеализираната нравственост от епохата на Съпротивата. Прекият критицизъм („Песен за човека“, „Съвест“) е силно застъпен наред със стремежа към величаене на „анонимния герой на труда“ („Опасения“, „Почетен гост“). Понятията „съвест“, „отговорност“, „честност“, „морал“, „истина“ са водещи при изграждането на идейната основа на тези текстове, които често съвсем резоньорски задават нравоучителния си патос.

В началото на 60-те години Асенов се насочва към драматургията. Първата му пиеса „Рожден ден“ е поставена в Народния театър. Пиесата е продължител на зададената в разказите на писателя тенденция да звучи „в крак“ с „всекидневните грижи“ на хората, поставяйки въпроса за индивидуалния избор в колективизираното общество. С този текст на Асенов условно може да се отбележи началото на цяла вълна в българската драматургия – „драматургията на ежедневието“, към която се включват и други автори с по няколко свои творби (Георги Данаилов, Георги Марков, Михаил Величков), макар че тенденцията е видима още в пиесите на Димитър Димов („Жени с минало“, „Виновният“). През 1967 в Стара Загора е поставена втората пиеса на Асенов – „Рози за доктор Шомов“, която скоро се превръща в знакова за автора и въобще за соц.-драмата. В нея индивидуалното, колективното и интимното отново са засрещнати на полето на изострен етически казус – лекарският дълг противостои на страха пред силния на деня кариерист. Идеалистът максималист доктор Шомов е съграден като истинския герой на епохата, способен да заложи всичко на „отвлечените“ морални принципи без оглед на последиците за себе си и близките си. Този своеобразен лекарски донкихот на социалистическия театър, макар да носи в себе си критика на системата, всъщност я утвърждава, създавайки прецедента-модел, който „новият човек“ трябва да следва. Антагонистът на д-р Шомов – себичният, бездарен, незаслужил кариерист, укриващ се в процепите на създаващото се „съвършено общество“– другарят Момчилов, също става обикната от Асенов фигура и в следващите му творби. В цялост пиесата остава затисната зад уж прикритото черно-бяло морализаторстване, а всъщност комедийният финал силно напомня прастария механизъм deus ex machina – появява се заслужилият, същинският Герой от Съпротивата Генерал и казусът се разрешава. В повечето от следващите си драматически творби – „Разходка в събота вечер“, „Горещи нощи в Аркадия“, „Професия за ангели“, „Златното покритие“, Асенов затвърждава вече изградения модел, избирайки предимно средата на художествено-творческата или техническата интелигенция и един нравствен герой, поставен в безнравствена ситуация от колектива или от представителна негова фигура, който успява да устои своите високи принципи.

Сред прозаичните творби на автора несъмнен интерес заслужава романът „Най-тежкият грях“ (1980). Без да изоставя темите за таланта и бездарието, за личния избор и застрашителния и многолик кариеризъм (в случая критиците, доценти и професори по естетика), творбата съдържа в голяма степен автобиографизъм и ирония, а фантастичният елемент (главният герой, писателят Румен Абрашев убива враговете си само със силата на мисълта си под давлението на духа на мъртвия си приятел-художник), придава жанрова своеобразност на романа. По „Най-тежкият грях“ е създаден едноименният филм (1982) с режисьор Иванка Гръбчева.

Драгомир Асенов е носител на Димитровска награда (1974). Драматичният театър в Монтана носи неговото име.

Николай Кирилов

Библиографията е изготвена от Аделина Германова