Евгени Кузманов

Кузманов, Евгений Георгиев (Радомир, 13.05.1941). Завършва гимназия в родния си град Радомир (1960), с който никога не прекъсва живата си връзка, пренесена и в творчеството му. До 1970 се занимава професионално със спорт. Свиренето на пиано и китара му е хоби и до днес. През 1975 завършва скулптура във Висшия институт за изобразителни изкуства „Николай Павлович“ в София (дн. Национална художествена академия). Професор по изобразително изкуство в Югозападния университет „Неофит Рилски“. Паралелно твори в областта на изобразителното изкуство и на литературата, така че влиза в листата на художниците писатели, без да може да се каже кой (художникът или писателят) у него надделява. Пластичният маниер на скулптора се отпечатва в цялото му творчество: в голите женски тела от пастелите му, по-скоро изваяни, отколкото нарисувани; в пестеливите, но запомнящи се портретни характеристики на персонажите от прозата му, сякаш на едро скулптирани. В картините си е повече символичен (митосимволичният цикъл литографии „Кентавромахия“ ), в книгите си е сюрреалистичен. Литературният му дебют е разказът „Пелина“ („Литературен фронт“, 1977, № 7). Васил Попов, когото Кузманов признава за свой „литературен баща“, го публикува с убеждението, че авторът му е вече „завършен белетрист“. В периодиката печата рядко: отделни разкази във в. „Литературен фронт“ и в. „Земеделско знаме“  до 1989, а след това – публицистична есеистика във в. „Демокрация“  (особена популярност добива есето му  „Негодници негодяи“).

Определя себе си като „единак“. Според него има два вида творци: които се стремят към центъра, и които сами създават център. Защитава тезата верую, че флиртът с властта и богатството убива искреността и свободата в изкуството.

Пише проза: разкази, новели и романи.

Автор, който създава впечатление за съвършено владеене на белетристичното изкуство: запомнящи се персонажи, интересни ситуации, сладкодумно и темпераментно разказване (всички разказват: и разказвачът, и героите му, разказът винаги е пречупен през определена гледна точка, срещат се и метаотпратки. Историите му са битово-мистично-диаболично-сюрреалистично-фантастични („пропорцията“  в различните творби, разбира се, е различна). Реалността при този автор е материята, от която, образно казано, биват издялани персонажите, историите им и дори имената им, а фантастичните и мистичните елементи са жилите, които я пропъстрят и видоизменят. Авторовото иронично-сатирично отношение не е просто похват, а светоглед, сигурният начин за дистанциране, „отблъскване от темата“ (Енчо Мутафов). Маниерът на лековато-битово разказване с неусетно приплъзване към по-дълбоките драматични нива, както и внезапното преобразяване на дребно-битовите ситуации, в които поставя героите си, в трудни ексизтенциално-морални казуси се открива още в първите му книги: „Безкрайни конкурси“ (1978), разкази, художник на корицата е самият той; „История за оркестър“ (разкази и новели, 1982), романа „Чайки далеч от брега“ (1983). Още в „охранителния“ предговор от Атанас Свиленов към „Безкрайни конкурси“ са забелязани някои трайни черти на повествователния му модел: изявата на „опаката“ страна на живота, внезапното прекъсване на класическото повествование от „причудливости“, и най-вече неговата метафоричност („От много дълго време аз не съм чел толкова метафоричен белетрист в най-буквалния смисъл на това определение.“) Четенето на прозата на Кузманов отпреди 1989 може да се сравни с решаване на кръстословица със зададен авторов ключ, като кръстословицата е тоталитарната социална система, въпросите – нейната същност, думите – нейните знаци/клишета, а персонажите – нейните унифицирани лица. Разпознаването на различни нива на повсеместното лицемерие на тази система е една от най-важните теми на автора, както и „изследването“ на човека на „мефистофелските времена“ (Е. Кузманов). В честотния речник от цветисти шопско-евгеникузмановски имена на персонажите му (най-често прякори) първенство бележи името Петров (за първи път употребено в разказа „Дънки за Петров“) – запазената марка за „средностатистическия“ човек на системата. Безспорно най-представителната творба на автора е романът „Чайки далеч от брега“ (1983). Най-силната антиутопия в българската литература, роман, достоен да бъде сравнен с „Параграф 22“ на Дж. Хелър. По начина си на преминаване през иглените уши на пазителите на соцреалистичния канон (цензурата) се нарежда сред книгите с най-трудни съдби през времето на НРБ: ръкописът е завършен 1980, престоява повече от две години в изд. „Народна младеж“, след принудително съкращаване все пак е издаден, но в двойно редуциран тираж, а после е иззет от библиотеките. Едва третото издание на романа през 2016 (второто е през 1992) реставрира първоначалния ръкопис в действителния му обем и с действителния му неоптимистичен финал (в първото издание е трябвало да бъде променен). Демаскирането на жестоката притча на соцсистемата предизвиква истинска еуфория у читателската публика, живееща в същата система. Само година преди „Чайките“ излиза „Фашизмът“ на Ж. Желев – книга с не по-лесна съдба и последици за автора си. Романът на Кузманов се чете като художествен еквивалент на философската книга, подсилен от алюзията на корицата. Както се прокарват преки връзки между фашисткия и комунистическия тоталитарен режим във „Фашизмът“, така „Чайки далеч от брега“ се чете като смела алегория/метафора/притча на родната тоталитарна държава с разпознаваеми главни фигури. Заради гротесковото разглобяване на „играчката“ на Системата, Кузманов попада в списъка на „забранените автори“. След падането на тоталитарната система универсализмът на посланието на книгата нараства: темата за властта и страха като нейно основно средство, за диктатора като упражнител на властта, за съучастничеството на обектите на властта и т.н. престава да се свързва само с конкретното общество и идеология, които я пораждат, и придобива още по-обобщаващ смисъл. Романът се припознава като една от първите творби на българския постмодернизъм.

След Промяната са отпечатани всичките му книги, „чакащи хартия“ по издателствата или останали в архива му (един от малкото български писатели, които имат какво да извадят от „чекмеджето“). Появяващи се в 90-те години на XX в. и първите две декади на XXI век, те попадат, така да се каже, в бъдещето. Променената социална и културна среда проявява още повече техните универсални послания (от своя страна проявяващи самата нея). Първа е „Фото „Лазур“ (1990) – разкази и новели. Сюрреалистична книга, опитваща се през познатите клишета на 45-годишната власт да очертае модела на всяка власт, в същността си мефистофелски, както и омагьосания кръг на всяка промяна“ (включително последната), само камуфлажно сменяща името на символа си Мефистофел с Дефистофел или Рефистофел, пародийна игра на прогрес и гавра с идеалите (новелата „Фото „Лазур“). Абсурдисткото въображение на автора може да напомни Итало Калвино. Чрез героите на  романа „Виявици и фучавини“ (2001), галерия от радомирски типове, се опитва да вникне в същността на институционалното насилие, олицетворено от службите на Държавна сигурност.

Романите на Кузманов очертават потенциала му и в други жанрове като научната фантастика, приключенската литература, дори криминалния роман. „Съкровището на Корините“ (2007), чийто ръкопис е също отпреди 1989 (около 1984), се доближава до приключенския роман, в задочно „състезание“ с Емилио Салгари; за „Кристалната зала“ (1993) получава национална награда за фантастика; „Контрафалц“ (1991) се рекламира като „чисто криминален“ роман. Романи като „Клуб „Петък 13“ (2016, написан 1986), „Островът на горилите“ (1995; 2007, явяващ се първият роман на Кузманов, написан 1973–1974) и „Чайки далеч от брега“ са показателни за влечението на автора към социалния експеримент: при попадане в съвършено нова среда персонажите му вече не могат да бъдат това, което някога са били и могат да получат съвсем нова роля в новооформящата се властова структура на новата група/общество. 

Филмографията му включва: „За госпожицата и нейната мъжка компания“ (1984, реж. Иван Добчев) по книгата „История за оркестър“; „Далеч от брега“ (2018, реж. Костадин Бонев) по мотиви от книгата „Чайки далеч от брега“.

Кузманов е носител на наградата за фантастика Гравитон (1996) за романа „Кристалната зала“ и на голямата награда от Третия национален конкурс Развитие (2000) за романа „Виявици и фучавини“.

Негови произведения са преведени на нем., пол., рус. и фр.

Светлана Стойчева

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева