Здравко Кисьов

Кисьов, Здравко Крумов (Завет, 1.01.1937 – Русе, 23.01.2015). Почти целият му живот е свързан с град Русе. Дебютира през 1955 във в. „Дунавска правда“ (Русе). Редактор на вестник към Параходство „Българско речно плаване“ (1964–1971), редактор във в. „Дунавска правда“ (1971–1982), главен редактор на литературния алманах „Светлоструй“ (1982–1991) и др. Здравко Кисьов е председател на Дружеството на писателите при СБП в Русе от неговото създаване през 1976 до 1991; член е на Съюза на българските писатели (1970) и на Съюза на преводачите в България (1974), членувал е и в Съюза на българските журналисти, както и в Българския ПЕН-център.

Автор е на книги с поезия, сред които дебютната „Откровение“ (1962), „Вътрешен пейзаж“ (1976), „Зрение“ (1984), „Тайнопис. Любовна лирика“ (1987), „Канон. Избрани стихотворения“ (2002), „Обратно време. Избрани стихотворения“ (2007) и др. Превежда поезия и проза – предимно от полски и от езиците на прибалтийските страни.

Здравко Кисьов е водеща фигура в групата на т.нар. „сърдити млади“, която се състои от десет русенски поети (заедно с Веселин Тачев, Георги Черняков, Димитър Горсов, Димитър Вятовски, Димитър Бобев, Иван Цанев, Йордан Георгиев, Тодор Копаранов и Христо Владимиров). През 1962 те издават книжката „Поетическо вероизповедание“, към която З. Кисьов пише въвеждащи думи и на 1 декември провеждат публично четене в тогавашния ВИММЕСС (днес – Русенския университет). Случаят „Поетическо вероизповедание“ се разраства до мащаба на литературен скандал, с който се заема Окръжният комитет на БКП. Поетите са обвинени, че механично копират буржоазния Запад в стремежа си бързо и лесно да спечелят голяма популярност, в политическа изостаналост и липса на верен критерий към обществените явления, в преклонение към модерни западни естетически тендендии. През 1963 групата е принудена да си направи самокритика и ритуално бива разформирована. Макар и кратко просъществувала, тя оказва трайно влияние върху творческите и биографичните жестове на Кисьов. Поезията му от 60-те и 70-те години на ХХ в. се родее по своите естетически търсения с тази на Иван Цанев. Тя може да бъде причислена към т.нар. „тиха лирика“, която продължава българските лирически традиции от 20-те и 40-те години на ХХ в. Характеризира се с нов интерес към вътрешната вселена на човека и философско-екзистенциалните теми за сметка на социалната действителност и обществената ангажираност, характерни за доминиращата тогава поетика на социалистическия реализъм.

В началото на 60-те години Кисьов има смелостта да възроди християнско-философски пласт в българската поезия и това смущава идеолозите на тоталитарната доктрина. И при него, както при Иван Цанев, може ясно да се види силното влияние на Атанас Далчев, но най-вече на съвременната полска поезия (на първо място Тадеуш Ружевич), както и на ярките модерни поети от Прибалтийските страни (Юстинас Марцинкявичюс и Ояр Вациетис). Русенският поет се откроява като автор на оригинална интимна лирика. Любовното чувство в поезията му е представено като всеобхватно и божествено преживяване („Тайнопис. Любовна лирика“, 1987). Той е и майстор на кратките поетически форми („Показания“, 1990) и на философския фрагмент („Ежедневни разпятия“, 1995, и „Рефлексии“, 2015).

Книги на З. Кисьов присъстват във фондовете на най-големите световни библиотеки като Британската библиотека в Лондон, Конгресната библиотека във Вашингтон, университетските библиотеки в Оксфорд, Харвард и др.

Той е удостоен с високи български и чуждестранни отличия и награди, по-важните от които са: юбилеен медал 1300 години България (1981); орден Кирил и Методий, I степен (1982); Заслужил деятел на българската култура (1987); Златна значка на Съюза на преводачите в България (1987); почетно отличие Заслужил за полската култура на Министерството на културата на Полша (2002); Почетен гражданин на Русе (2007); кавалер на ордена Кръст на земята на Марияна на президента на Естония (2009); международна литературна награда Тудор Аргези – Румъния (2011); награда За принос към българската литература на СБП (2014) и др.

Негови стихове са превеждани на алб., англ., араб., беларус., грц., ест., лат., исп., лит., мак., нем., пол., рум., рус., срб., тур., укр., унг., фр., чуваш. и др ез.

Иван Христов

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева