Иван Младенов

Младенов, Иван Атанасов (София, 13.07.1953). Завършва българска филология в Софийския университет през 1978. Там през 1984 защитава кандидатска (докторска) дисертация на тема „Теодор Траянов в развитието на българския символизъм“. Целият му професионален път преминава в Института за литература при БАН, където започва работа през 1985. През 1998 става доцент по нова българска литература. През 2003 защитава дисертация на английски език за научната степен „доктор на филологическите науки“ на тема: Conceptualizing Metaphors. On Charles Peirce’s Marginalia. Става професор през 2005. Печели две стипендии „Фулбрайт“: през 1991–1993 и през 2009–2010 за изследователска и преподавателска работа в университета Пърдю, Индиана, и Research Center for Language and Semiotic Studies към университета Indiana University Bloomington. Получава стипендии за гост-професорски позиции: в Централноевропейския университет в Будапеща за 1994; John Paul Getty Senior Research grant в Университет Рочестър, Ню Йорк, 1999; в университета на Хелзинки, Финландия (2001–2002); от Финландската академия на науките в Ювескюла (2003); в университета на град Тарту, Естония (2007) и в Metropolitan University (2007), в INALCO – Париж (2011), от Германското научноизследователско дружество (DFG) и др. Печели различни изследователски стипендии в Германия, Лихтенщайн, Норвегия, в Архива на Витгенщайн в университета на Берген, Норвегия, и др.

Иван Младенов е лектор по български език, литература и семиотика в Залцбургския университет, Австрия (1998–2001), а през 2020–2021 – в Хумболтовия университет в Берлин. Част е от екипа на Нов български университет при основаването му. Тук преподава „Идеи за знанието, Концептуализиране на метафорите, Философията на Чарлс Пърс“ (1994–2013). От 2008 води докторантски курсове към Центъра за обучение на БАН. Научен ръководител е на четирима успешно защитили докторанти.

През 80-те години публикува литературоведски статии в списанията „Литературна мисъл“, „Език и литература“, „Философска мисъл“, „Проблеми на културата“, във вестниците „Народна култура“, „АБВ“; през 90-те г. и след това – публицистика и научни статии във вестниците „Детонация“, „Литературен форум“, „Гласове“, „Седем“, сп. „Философски алтернативи“; през целия период публикува научни статии във всички световни семиотични издания.

Първата издадена книга на Ив. Младенов е „Теодор Траянов в развитието на българския символизъм“ (1997). В нея представя изцяло нова теза за мястото на Теодор Траянов в българската литература. Предлага да бъде определян като неоромантик, а не като чист символист. Нова е и гледната точка към издаваното от Иван Радославов и Теодор Траянов сп. „Хиперион“. Направен е анализ на творчеството на всички представители на българския символизъм, включително и на определяните като маргинални. Научният апарат е семиотичен, коментират се знаковите функции на поетическото слово.

В следващите си изследвания Младенов прилага семиотичния подход. Автор е на приносни трудове в областта на прагматизма, семиотиката, литературната теория и философията на Чарлс С. Пърс. Книгата му Conceptualizing Metaphors. On Charles Peirce’s Marginalia е публикувана от престижното издателство Routledge (2006, 2014). Преведена е на японски език и е отпечатана от изд. Keiso-shobo Ltd. в Токио през 2012. Младенов става първият български учен хуманитарист с книга, издадена в Япония.

Различен подход към анализирането на българската литература като процес предлага в книгата „Отклонена литература“ (2011). На основата на прагматистката методология създава концепция за цялостното развитие на българската литература от нейното зараждане до наши дни. Българската литература е определена като „отклонена“ от корпуса на византийската религиозна книжнина с всички съпътстващи ефекти на тази характеристика.

Литературните му опити започват с единствената издадена стихосбирка „Междувремието на думите“ (2000). Тя е двуезична (български и английски), преводът е на Евгения Панчева. Стиховете са нетипични, постмодерни и философски. Основните теми са самотата, тъгата, тишината и обичта; свят от думи, който се доближава до сакралността на молитвата.

Младенов придобива широка популярност през 90-те години на XX век с книгите „Сгрешеният код“ (1999, 2000) и „Трошене на матрицата“ (2005). В тях прилага доктрината на прагматизма за анализиране на обществено-политическите процеси в България. „Сгрешеният код“ представя процеса на смяна на доминиращия обществен фон, съпровождащ промените у нас в края на ХХ век. „Трошене на матрицата“ съдържа политически, литературнотеоретически и философски есета.

Романът „Раз/сдвоение“ (2021) също е написан в руслото на почти непознатия семиотичен прагматизъм. Докато в Conceptualizing Metaphors. On Charles Peirce’s Marginalia Младенов създава теория, в романа тя е художествено приложена към серия от логически и белетристични откъси. В центъра е стремителна любовна история в апогея на своя разпад, подсилен от обречеността на кораба, заника на модерните идеи и изтлялото упование в науката. Сюжетните нишки се заплитат в логически ключ, сигнализиран в беседите между прочути мислители, исторически фигури, художници и музиканти. Разказът израства върху реални епизоди от живота на Витгенщайн, Фреге, Лизе Майтнер, Томас Ман, Едвард Григ.

Иван Младенов е носител на най-престижната академична награда в България – Питагор, за постижения в областта на хуманитарните и социалните науки (2018), лауреат е на Научния съвет към кметството на Париж по програмата Research in Paris (2012–2013), както и на тематични награди у нас за публицистика и есеистика (1997, 2000).

Светлана Караджова