Иван Радоев

Радоев, Иван Дашев (с. (дн. гр.) Пордим, Плевенска област, 30.03.1927 – София, 10.07.1994). Завършва гимназия в Плевен (1946). Учи право (1947–1949) и бълг. филология (1949–1951) в Софийския университет. Участва в бригадирското движение. Работи като редактор във в. „Стършел“ (1954–1955), в. „Родни криле“ (1955), сп. „Български воин“ (1957–1958). Драматург на Народната опера (1963–1968), главен редактор в БНТ (1969–1970). Драматург на театрите Сълза и смях (1971–1972), София (1972–1986) и Театър Боян Дановски – Перник, (1986–1990).

Първата публикувана творба на Радоев е стихотворението „Молба“ (в. „Росна китка“, № 8–9, 1939). Сътрудничи на вестниците „Ведрина“, „Народна младеж“, „Литературен фронт“, на сп. „Септември“. Първата му стихосбирка – „Шумят знамената“ (1951), е публикувана от издателство „Български писател“ благодарение на застъпничеството на главния редактор Н. Фурнаджиев. Тя е приета благосклонно, а стихотворението „Бригадирски шинел“ се превръща в образец на „бригадирската поезия“. През 1952 във в. „Литературен фронт“ излиза цикъл любовна лирика на Радоев, озаглавен „Пролетно разсъмване“ – първият цикъл с подобна тематика след 1944. Той става повод за разпалена дискусия около проблемите на „младата поезия“. Авторът е обвинен в ретроградност и „гнилост“, в „груб еротизъм“, липса на „бодрост“ и „правилно идеологическо осветление на нещата“ и пр. В следващата стихосбирка на поета – „Стихотворения“ (1958), тематичният кръгозор се разширява. Лириката на Радоев става значително по-умозрителна, „по-философстваща“ („Когато се раждаме“, „Когато живеем“, „Когато умираме“); типичната „лиричност“ е заместена от духа на иронията (цикълът епитафии в стихосбирката), стилът става лапидарен, епиграмен. През 1960 излиза „Баладична поема“, която бележи края на първия период в поетическото творчество на Радоев. Следващите петнадесет години той продължава да пише лирически творби, но не ги печата. През 1975 излиза стихосбирката му „Един бял лист“, организирана около идеята за мълчанието. С тази книга започва условният втори период в поетическото творчество на Радоев, отличаващ се с характерните постмодерни примесвания на стилове („Блудният син“). Във водеща се превръща внезапната, неочаквана фигуративност, целяща естетическия ефект на изненада, на приковаване на вниманието на възприемателя, както и специфичните „противоречия“ на образността („Диагноза“). В стиховете на Радоев зазвучава поставангардистка експресивност, императив, гняв. Тематиката осезаемо се организира около празнотата, отсъствието, смъртта („Спокойствие“). Стихосбирките, които следват – „Грешни сънища“, „Песъчинки-животинки“, „Бяло потъване“, „Да бъде любов“, „Ракия за Бога“ – включват творби на Радоев, голяма част от които са писани през 60-те и 70-те години. В тях се откроява един съвсем различен лирически почерк: осезаемото участие на цитата, оттенъкът на „каламбурност“, издирването на парадоксални фрази. Зад привидно безцелните игри на словото прозира изграждането на един нов лирически език в крайно динамизиращата се епоха. Външната и стереотипна смислова цялост се разпада в тематично несвързани помежду си фрази, асоциации, екстатични изброявания, провокативна метафорика. Естетизира се необичайната мисъл, а не думите и звуците. Лирическият Аз на тази поезия е поставен в контекста на „ускорението“, той търси опорите на собствената си личност.

Радоев е автор и на редица драматически творби: „Светът е малък“ (написана 1957), „Юстиниянова монета“ (1958), „Прокълнатият Романов род. Любов и омраза между леопарди“ (написана 1962), „Одисея“, „Голямото завръщане“, едноактните пиеси „Автостоп“, „Петрол“, „Джудо“, „Ромео и Жулиета“, „Над морското равнище“, „Червено и кафяво“, „Пожарът“, „Садал и Орфей“, „Криминална песен“. Наред с Ив. Пейчев, В. Петров, Б. Божилов, Д. Жотев и Н. Русев, Ив. Радоев е сред драматурзите, повлияли в посока „затопляне“ на драмата в края на 50-те и през 60-те години и създали т. нар. „лирична драма“, или „поетична вълна в драмата“. Персонажите на тази драматургия имат „лични чувства“, мотивите на действията им престават да са сковани в идеологическите шаблони „строител на социализма“, „партизанин“, „идеологически враг“ и пр. (както е в предходния тип драмописане, символизиран от фигурата на Лозан Стрелков), формата на изказа става значително по-образна, формулират се усещания и мисли, индиферентни спрямо политико-философската доктрина на епохата, появяват се и се изговарят вътрешни конфликти. В пиесите си „Биволът“ и най-вече „Човекоядката“ Ив. Радоев се насочва към проблематиката на обществото, неговото устройство и етически устои. Същевременно в „Човекоядката“ проговарят гласове от западноевропейския поставангард, характерни за персонажите са безсмислицата, алогизмът и безсловесността. Алегорично на сцената е представено устройството на тоталитарната структура и образът на властника (другарят Топузов). По специфичен за театралния род начин се активира екзистенциалната проблематика, състоянията и възприятията на човека в ситуацията на постоянна потенциална среща с „човекоядката“. Представителна за късната драматургия на Ив. Радоев е пиесата „Чудо“, в която въпросите на протичащото време и сенилността са „омекотени“, лиризирани, човешкото битие е осмислено през грижата за другия, близостта, общуването. Смъртта е опоетизирана и в някакъв смисъл „неутрализирана“ в словото и отношенията между персонажите.

Иван Радоев е носител на извънредна награда за цялостно творчество, присъдена му от Международната академия на изкуствата (Париж) през 1992.

Негови творби са преведени на англ., белорус., гр., ест., исп., пол., рум., рус., слов., укр., унг., фр., чеш. и яп. ез.

Николай Кирилов

Библиографията е изготвена от Нелма Вълчева (Книги от... и Книги за...)

и Нина Зафирова (Статии за...)