Иван Давидков

Давидков Иванов, Иван (с. Живовци, Фердинандска ок., дн. обл. Монтана, 9.03.1926 – София, 6.08.1990). Завършва гимназия в град Фердинанд (1945) и славянска филология в Софийския университет (1949). Последователно работи като репортер и завеждащ отдел „Репортажи“ във в. „Септемврийче“ (1947–1951), редактор в Управление на радиоинформацията (1951–1955), редактор и завеждащ отдел „Информация“ на в. „Септемврийче“ (1955–1957), главен редактор на в. „Родни простори“ (1957–1961), редактор в Управление на кинематографията (1962–1964) и в Студия за игрални филми (1964–1965), главен редактор на сп. „Пламъче“ (1965–1967), главен редактор в изд. „Български писател“ (1967–1986).

Дебютира с произведения за деца през 1946 във в. „Септемврийче“. Година по-късно главният редактор на вестника Асен Босев му предлага работа в редакцията, където вече са назначени и други млади автори (Михаил Лъкатник, Николай Зидаров, Цветан Ангелов). В университета участва в литературни кръжоци. По препоръка на Никола Фурнаджиев и Асен Босев е приет за член е на Съюза на българските писатели (1949).

Първите му книги със стихове за деца („Знаме с петолъчка“ (1949) и „Дружно напред“(1953) са създадени в идейно-тематичната линия на социалистическия реализъм. Първата му книга с лирика – „Украинецът с бялата хармоника“ (1951), излиза в издателство „Български писател“ под редакцията на Никола Фурнаджиев. Въпреки това авторът определя стихосбирката „Светлина от скрежа“ (1957) като свое същинско начало в поезията, тъй като с нея започва да се формира характерният му творчески почерк. Поезията на Давидков от този период започва да се отърсва от идеологемите на доктриналната литература и се отличава с наченките на богата му метафоричност, изповедност, деликатност и емоционална дълбочина, вглеждане в съкровеното и преживяното („Днепър под моя прозорец тече“, „Радостта стои до всеки праг“ ). Тази интимна художественост постепенно започва да се откроява и в творчеството на редица други поети, утвърдили се през 50-те години (Павел Матев, Иван Радоев, Давид Овадия, Вътьо Раковски, Климент Цачев, Николай Зидаров). Следват стихосбирките „Крила и корени“, „Песни и балади“, „Хълмове под вечерницата“, в които промените в поетиката на Давидков стават все по-видими. В поезията му се обособяват няколко тематични ядра, които по-късно се разгръщат и придобиват по-дълбока идейна и художествена разработка – трудът като съзидателно начало, чувствата към любимата жена, преживяното през детството и младостта, общуването с природата и др.

В зрялата лирика на Давидков  („Корида“, „Отлитането на скорците“, „Морето“, „Къпането на нимфите“, „Може би сбогом“) зримото отстъпва на усещанията за метафизичността на света, на философските внушения за трагизма на изправения пред невъзможността за избор човек. В богат интерпретационен регистър се тематизират любовта и самоидентификацията в нея; творчеството и творческата продуктивност; самотата като житейска съдба и доминиращо екзистенциално състояние; физическото и душевното страдание като изпитание, извеждащо до нравствен подвиг; благородна толерантност към човешките несъвършенства и др. Променят се и характеристиките на лирическия Аз – аналитизмът му се задълбочава, екзистенциалните и гражданските въпроси се разгръщат чрез сдържан, но отчетлив нравствен критицизъм и тревожност. Поетическият език се отличава с метафорична наситеност и асоциативност.

Изселването на родното му село в средата на 60-те години заради строежа на язовир „Огоста“ насочва Иван Давидков към прозата. В първата си белетристична книга – „Далечните бродове“ (1967), той се завръща към пространствата на детството (в предговора на книгата Йордан Радичков отбелязва, че Давидков „открива чудни, малко тъжни или смешни Америки на детството“), като чрез силата на спомена пресъздава чистотата на младежкото възприятие и достига до болезнено разкриване на тайните на битието. Ранната му проза се характеризира с асоциативно-фрагментарна организация. В нея доминират автобиографичното начало, спомените и носталгичното чувство. В по-късните му романи („Билет за Бретан“, „Рифовете на далечните звезди“, „Зимните сънища на лъвовете“, „Лодката на Харон“) се запазва мозаечната композиция, която продължава да не следва събитийната хронология, но обрисуването на характерите и историите се разгръща според динамиката на изповедните реакции и емоционалните внушения.

В есеистичните му книги („Полетът на стрелата“, „Нощно виолончело“, „Кафенето на клоуните“) са включени размисли за поетическото изкуство, портрети на писатели, разсъждения, впечатления от срещи и събития.

Превежда поезия от рус., укр. и белар. ез. Чрез неговите художествени преводи на бълг. ез. са отпечатани стихове на Володимир Сосюра, Ярослав Смеляков, Михаил Дудин, Самуил Маршак, Платон Воронко и др.

Иван Давидков е многократен носител на годишните награди на Съюза на българските писатели. Лауреат е на наградата на Съюза на преводачите в България (1988), на Националната награда  Петко Р. Славейков (1988), на Националната литературна награда Пейо Яворов (1988) и др. През декември 2022 г. в София е учредена Академия „Иван Давидков“, която всяка година връчва своя награда за поезия.

Творбите му са превеждани на англ., пол., рус., словаш., укр., фр., чеш. ез.

Теодора Кашилска

Библиографията е изготвена от Диана Ралева