Иван Хаджихристов

Хаджихристов, Иван Мирчев (Ст. Загора, 1.04.1892 – Ст. Загора, 23.12.1970). Завършва гимназия и цял живот остава да работи в родния си град – като подсекретар на Окръжния съд, завеждащ Градската библиотека, уредник на Радио Стара Загора, началник отдел „Наука и изкуство“ в Общинския народен съвет. Печата стихове във „Везни“, „Хиперион“, „Златорог“, „Литературен глас“, „Хризантеми“, „Съвременник“ и др., а след 1944 сътрудничи на централните литературни издания.

Представител е на късния символизъм в българската лирика след Първата световна война, силно повлиян от Николай Лилиев. Неговата поема „Гибел“ и стихотворението „Анна“ са сред емблематичните творби на това течение. Мотивът за обречеността на човешките усилия, преплетен с усещането за неопределима, изначална вина, е основният емоционален заряд в „Гибел“. „Анна“ впечатлява с богатата си метафорична образност, съвършената мелодика на стиха и дълбоката болка от смъртта на любимата, изпъкваща още по-силно на фона на буйния карнавал на живота и любовта.

Въпреки че в късните си стихове Хаджихристов плаща данък на неизбежните социално-политически конвенции на епохата, доста негови стихотворения запазват специфичния му стил, като същевременно превъзмогват клишетата на ранната му поезия. В тях поетът се оттегля в детството, в спомените, в легендарното или екзотичното, за да намери нови поетични територии, неподвластни на конвенциите на епохата. Особено място в творчеството му заемат впечатленията му от САЩ в книгата „Писма от далеч“ – практически единственият му опит в проза. В тях Хаджихристов следва критичните традиции на Алеко Константинов по отношение на американската цивилизация, като умело вплита в своите епистоларни пътеписи живи спомени от миналото и размисли върху българското и чуждо изкуство. Превел е от руски „Червен смях“ на Леонид Андреев, отделни стихотворения на Пушкин и Балмонт.

Псевд.: И. Жарин, Mefisto, Mefisto-Жарин, Pontifex Maximus

Едвин Сугарев (текст и библиография)