Иван Пейчев

Пейчев, Иван Петров (Шумен, 16.12.1916 – София, 9.07.1976 ). Учи в Шуменската мъжка гимназия. През 1933 е изключен като член на ученическия стачен комитет без право да продължи образованието си. Член на РМС. През 1939 идва в София и се свързва с левите литературни среди. На 9.09.1944 взема участие в свалянето на властта в Шумен. През 1949 е изпратен в командировка в Димитровград. В периода 1950–1953 живее в Шумен и за кратко време работи в градската библиотека. Следващите години животът му преминава между София, Шумен и Калофер (1950–1963), без постоянна месторабота и местоживеене. От 1964 е в София. Драматург на Сатиричния театър в София (1968).

Първата публикация на Иван Пейчев е стихотворението „Родина“ (в. „Литературен ек“, 1942, №11). Сътрудничи на вестниците „Литературен фронт“, „Отечествен фронт“, „Народна войска“, „Работническо дело“ „Стършел“, „Народна младеж“, на сп. „Септември“. Литературната критика свързва Пейчев с поетите на 40-те години и търси ключа към неговата поетика в идейно-художественото своеобразие на това поколение. Духовно свързан с него, той се откроява като самобитен, артистичен и оригинален творец, с интелектуално усложнен и дълбоко драматичен художествен светоглед. Литературният мит за Иван Пейчев – с ритуалното му живеене като бохем, със съдбовното писане на поезия и неприспособимостта му към социалистическата реалност – го сродява с поети като Димчо Дебелянов, с екстремните автори от 20-те години, с Александър Вутимски.
Дебютната книга „Стихотворения“ (1948) носи типичната за неговата поетическа парадигма романтична трагика и самота, субективизъм и меланхолия. Преобладаващата в нея декадентска романтика поражда остра критическа реакция, намерила израз в статията на Борис Делчев „Един поет търси брод към реализма“ (сп. „Младеж“,1949, №4–5). Критиката отчита напрежението между социално-гражданската позиция и импресивно-изповедната нагласа на лирическия Аз, между „стари“ и „нови“ теми в ранната му лирика. За да бъде приобщен декадентстващият поет към строителството на новия живот, през 1949 Иван Пейчев е командирован в Димитровград и назначен за кадровик. Със създадените „димитровградски стихове“ той не успява да се впише в утвърдената схема на бригадирската поезия като теми, образи и поетика. Редакцията на сп. „Семтември“ му връща част от текстовете с препоръка за преработка в по-съвременен и актуален дух. Авторският стил на поета с характерната му интелектуална вглъбеност и съзерцателност и изискванията на социалистическия канон са повод за постоянно неудоволетворение и творчески кризи. („Безпокои ме много невъзможността да се справя с така нареченото вдъхновение“ – споделя поетът). Романтично-патетичната и идеологическа поезия на Пейчев, събрана в стихосбирките „Минути преди атака“ (1955) и „Началото на деня“ (1955), е в духа на стиловите подражания на популярни образци на патриотични стихотворения, посветени на антифашистката съпротива и участието на страната ни във Втората световна война, на бригадирското движение и строителството на новия живот. По-голямата част от тези стихотворения са сюжетни, написани в първо лице и създават илюзията за изповедност и автобиографичност. Родината и свободата са основни тематични реалии в лириката му от този период. Стихосбирките „Далечно плаване" (1962), „Лаконично небе" (1967), „Есен на брега" (1968) въвеждат втория етап в поезията на Пейчев и експлицират нови черти от поетиката му: нравственият императив, ритмизираният стих и романтичната образност отстъпват пред интелектуално-философската резигнация и изповедност, пред белия стих, подтекстовата асоциативност и метафоричност. Те пораждат проблематично зареденото слово, чуждо на идеологеми и поетически трафарети, пронизано от скрити и явни литературни цитати, които динамизират стиха. Лирическият герой на Пейчев става все по-самотен и обречен, все по-вглъбен и безкомпромисен към еснафско-прагматичната стихия и баналното в ежедневието, все по-взискателен към творческия си свят. ( „…нека само / неизбежният мрак / ни застигне, / за да можем / без небе, / без море / и без мрак / да достигнем до мрака“. („Ще вървим“). Морето и любовта са двете опорни точки в поетическия му свят, символи на стремежа към абсолютната чистота и хармония, на мечтаната себереализация и свобода. Тези теми се разгръщат в различна вариативност, привличат позната образност и лексика, които авторът разиграва в различни комбинации върху своята словеста шахматна дъска, за да изрази най-точно дълбинния свят на твореца и сакралната същност на творческия акт. Драматичната равносметка и мъчителното самовглъбяване засилват словесния експеримент в късната лирика на Пейчев, разпъвайки я между разрушителните клишета на поетическия език и изстраданото екзистенциално внушение.

Иван Пейчев е автор на пиесите „Всяка есенна вечер“ (написана през 1955 и отпечатана през 1960), „Ковачи на мълнии“ (1958 ) и „Денят след най-кратката нощ“ (1959). Те се вписват в т.нар. „лирическа вълна“ в българската драма от 60-те години на ХХ в., заедно с пиесите на Валери Петров, Иван Радоев, Никола Русев и др. С тях писателят реабилитира, индивидуализира и психологизира превърналия се в идеологическа щампа образ на партийния функционер от миналото, на партизанина и настоящия партиен чиновник. Пиесите му са камерни, състоят се от картини и следват естетиката на синтетизма, характерен за авангарда. Авторът признава, че пише „драматическа поезия и поетическа драматургия“ и не вижда голяма разлика между двата жанра, които „са страшно близки – крепят се на синтетизма“. Интелектуално-философските размисли и наситеният психологизъм доминират над външната сюжетност и събитийност, придавайки на словесното действие вътрешна динамика и напрегнатост. Сюжетите, конфликтите и героите рязко се отличават от клишираната драма за антифашистката съпротива от 40-те и 50-те години, характерна за произведенията на Крум Кюлявков, Орлин Василев, Лозан Стрелков и др. Особено популярна е драмата „Всяка есенна вечер“, полемизираща с модела на тезисно-плакатните пиеси, написани в духа на соцреалистическия канон. Основната тема за героиката на съпротивата е изместена от екзистенциалните въпроси за личностния избор и свободата в любовта, за компромиса и смисъла на саможертвата в нелегалната борба. Затвореното камерно-психологическо действие, акцентът към вътрешните преживявания и кризи на протагонистите, самостоятелното мислене и поведение на персонажите подриват идеологическия канон и неговите послания. Въпреки това пиесата е посрещната добре от критиката, превеждана и поставяна в много чуждестранни театри. Със следващите си пиеси: „Ковачи на мълнии“ (1958) и „Денят след най-кратката нощ“ (1959), Пейчев продължава да изследва сложния духовен живот и противоречията на човека от съпротивата, като акцентира върху трагиката и ироничните обрати в ежедневното му битие, върху противоречията между колективна и индивидуална воля, партийни канони и нравствени закони, върху кризата между високите пориви на личността и моралния нихилизъм. Екзистенциалната конфликтност, иронията и гротесковата образност в пиесите му разрушават идеологическия дискурс и разкриват личната драма на героите в гранична ситуация, изправени пред съдбовен избор – да отстояват своите чувства и идеи пред смъртта. Пиесата „Денят след най-кратката нощ“ (непубликувана и до днес) въвежда темата за марионетъчното съществуване на човека в социалистическото обществото и открито руши митовете за новата власт. Гротесково-абсурдната образност, сюрреалистичните интонации и модерната постройка я сближават с търсенията на авангардната драма от 20-те и 30-те години на ХХ в.

Иван Пейчев е удостоен със званието Заслужил деятел на културата (1967). Отличен е с Димитровска награда (1974) за пиесата „Всяка есенна вечер“.

През 2004 е учредена Национална награда за лирика Иван Пейчев.

През 2016 е създаден филмът „Поетът Иван Пейчев. Един невероятен гладиатор“, продукция на дирекция „Информация“ на Българската национална телевизия за рубриката „В кадър“ с продуцент Петя Тетевенска. Режисьор на филма е Александър Донев, сценарият е на Марияна Фъркова.

Отделни творби на Пейчев са преведени на чеш., пол., рус., и фр. език.

Мариета Иванова-Гиргинова

Библиографията е изготвена от Нина Зафирова (Книги от... и Книги за...)

и Аделина Германова (Статии за...)