Иван Андрейчин

Андрейчин, Иван Стоянов (Габрово, 1.05.1872 – София, 15.02.1934). Завършва гимназия в родния си град. Учителства във Враца. Следва литература във Франция. Работи като прогимназиален и гимназиален учител по френски език и българска литература в София (1898–1927). До 1912 ежегодно посещава Франция, където слуша лекции по литература. През 1913 става председател на новоучредения Съюз на българските писатели. През 1915–1919 живее в Швейцария. Участва в Първото международно сдружение на прогресивните писатели „Кларте“, основано от Анри Барбюс през 1919.

Като ученик през 1888 печата свои преводи на руски поети в сп. „Библиотека „Св. Климент“ и „Искра“. Сътрудничи редовно на сп. „Мисъл“ и участва в редактирането му. Издава символистичните списания „Из нов път“ (1907–1910) и „Бисери“ (1911–1914); главен редактор е на първата годишнина (1908–1909) на сп. „Барабан“; редактира в. „Свободна мисъл за литература, театър, изкуство и критика“ (1921). Печата и в списанията „Ден“, „Илюстрация Светлина“, „Дело“, „Българска сбирка“, „Ново време“, „Художник“, „Ново общество“, „Съвременник“, „Съвременна мисъл“, „Начало“, „Художествена култура“, „Литературна беседа“, в. „Нов живот“, „Свободно слово“ и др.

Иван Андрейчин е поет, разказвач, литературен критик и теоретик, театрал, преводач, съставител на популярни сборници с преводна поезия, проза и драматургия. Започва литературната си дейност с реалистични, социално ангажирани стихове и разкази. В края на ХIХ и началото на ХХ в. еволюира към символизма. Той е и един от първите представители на символизма в българската литература. Символистичните, както и реалистичните му стихотворения, разкази и импресии не са белязани с открития и не оставят трайна диря в развитието на българската литература. Много по-значима е дейността му като редактор и преводач – вещ познавач и ревностен пропагандатор на модерната френска литература в България. Критико-теоретичните му текстове са предимно с рецептивно-популяризаторски характер, но редица от тях, особено печатаните в сп. „Из нов път“, изиграват съществена роля за утвърждаването на модернизма в България. „Из нов път“ е първото типично символистично българско списание. В него Андрейчин помества едни от първите манифести на българския символизъм: „Из нов път. Литературен манифест“, „Декадентство и символизъм“, „Анекдот и символ“, в които интерпретира възгледи на теоретиците на френския символизъм. Съжденията му за пътищата на българското литературно развитие са твърде противоречиви. Обосновал теоретически необходимостта от отваряне на родната литература за модерните западни влияния, подчертал многократно значимостта на превода като неразделна съставка на националната култура, Андрейчин посвещава много сили на преводаческа и съставителска дейност, която така инфилтрира личното му творчество, че преводът и заемката често трудно се отличават от оригиналните му инвенции. Съставя сборници и антологии, добили широка известност в България: „Из чуждата книжнина. Литературен сборник от преведени разкази, драми, поеми, стихотворения и изречения“ (1898); „Вечеринки и утра“ (т. 1–4, 1903–11; т. 1–2, 1930–31); „Цветя от всички полета. Малки шедьоври из всемирната литература“ (1910); „Любов и страдание. Най-хубавите любовни поеми от всички времена и народи“ (1926); „Любовта пряко времената. Най-хубавите любовни поеми от всички времена и народи“ (1926); „Театър за малките“. Сборник от пиеси, монолози, диалози, хумор и сатира, откъслеци за bis и декламации“ (1931). Превежда „Капитанска дъщеря“ от А. С. Пушкин, „Тарас Булба“ от Н. В. Гогол, „Пелеас и Мелизанда“ и „Княгиня Малена“ от М. Метерлинк, „Веселият човек“ от О. Марден, „Скитникът под звездите“ от Дж. Лондон, „Приказки“ от Х. Кр. Андерсен, „Давид Коперфилд“ от Ч. Дикенс, романи от М. Рид и др.

Псевд.: А. Ананчай, Архидекадент, Ванка Надински, Ерик Светлооки, Иванчо Новопутни, Михаил Жеков, Оцеола, Светослав А. А., Сладкодум, Светослав Стоянов, Тополкин

             Цветанка Атанасова (текст и библиография)