Илия Бешков

Бешков, Илия (Илия Бешков Дунов) (Долни Дъбник, 24.07.1901 – София, 23.01.1958). Завършва с отличие гимназиалното си образование в Плевен. През 1918 записва право в Софийския университет, въпреки че го влече рисуването. Прекъсва следването си по семейни причини. След кратко учителстване в родния си край се завръща в София и този път записва живопис в Художествената академия, в класа на проф. Н. Маринов (1921). По време на следването си Бешков дели една квартира с Ив. Милев, от чиито картини (а вероятно и поетични опити) се възхищава. В този период два пъти е арестуван: през 1923 за участие в бунтовете след Деветоюнския военен преврат и по време на априлските събития през 1925 във връзка с атентата в църквата „Св. Неделя“. Тогава на косъм избягва разстрела. След дипломирането си (1926) започва работа като учител в Първа софийска образцова гимназия (1927). През 1930 става член на дружеството „Родно изкуство“. Създава и дирижира джаз бенд в състав само от художници. През 1939, след откриването на първата му (и единствена приживе) самостоятелна изложба, е изпратен от Министерството на народното просвещение на едногодишна специализация в Париж. Преподавател в Художествената академия, доцент (от 1945), професор (от 1951), завежда катедра „Графика и илюстрация“ до края на живота си. У студентите си възпитава на първо място личностни и после художнически качества. През 1946 Дъpжавна cигypност на НРБ взема Бешков на отчет, откривайки наблюдателно дело „Приспособленец“. Година преди това (на 1.02.1945) брат му Иван Бешков е разстрелян заради участието си като министър на земеделието в правителството на Д. Божилов (1943–1944).

Творческия си дебют Илия Бешков прави с карикатурите си в земеделското хумористично списание „Див Дядо“ (1922–1923) и сп. „Маскарад“ (1922–1923). До края на 1944 сътрудничи в над 65 периодични издания, сред които сп. „Българан“ (с уредници Ал. Божинов, Д. Подвързачов, Р. Алексиев), вестниците „Литературен глас“, „Вик“, „Кормило“, „Звънар“; щатен редактор е във в. „Пладне“ (1928–1934), съредактор на сп. „Стършел“ (1940–1941). Оформя изданията на издателствата „Т. Ф. Чипев“ и „Хемус“. Зараждането на интереса му към илюстрацията на книги и периодика за деца може да се разглежда в контекста на движението „Родно изкуство“, но не секва до края на живота му. Илюстрира общо над 60 книги.

Веднага след 1944 става художествен редактор на в. „Щурмовак“. Печата и във вестниците „Земеделско знаме“, „Политика“, „Работническо дело“, „Отечествен фронт“ и др. Концепцията му, че голямата карикатура се нуждае от „значително историческо време“, е доказана от собствения му опит – Бешков е свидетел на няколко етапа от българската история след Първата световна война. Силната му гражданска позиция и смелост, изявени чрез изкуството му още през 20-те години на XX век, стават още по-неудобни в годините на т. нар. народна власт, когато свободата на мисълта му надминава позволената свобода на словото. Затова е подложен на политическа изолация и се оказва отново следен и с досие.

Като художник Бешков се разгръща най-добре в карикатурата – оспорван в неговото време жанр. Тя го превръща и в един от най-големите български публицисти – ако приемем, че „карикатурите в печата са също публицистика“ (Т. Жечев). Самият карикатурист се представя като „журналист“ и гледа на карикатурата като на един „полулитературен, полупластичен образ“, който има много допирни точки със словото.

Казват, че ако художникът Бешков е сравнително обозрим в карикатурите и рисунките си, то писателят Бешков е напълно необозрим в словото си. Освен събраните му възгледи за карикатурата и илюстрацията, които имат теоретичен принос, той създава и философско-есеистична проза. Талантът му в писането проличава още в писмата му от Париж, звучащи на места като импресии, а на други – себеиронично и остроумно; както и в есето му „Ботев“ (по-късно подобни есеистични портрети той прави и на други български възрожденци, на Вазов, Ал. Константинов, на особено близкия му К. Петканов, на Сервантес, Шекспир, Гогол, Пикасо). Проличава и в сатиричните му интервюта в „Стършел“ (1940–1941). Прозаичните му миниатюри, есетата и интервютата от последните години от живота му, събрани в книгата „Словото на Бешков“ (1965), го показват като истински художник и на словото. Тя го представя като силен, проникновен интелект, парадоксален мислител от сократически тип. Фрагментарната му проза може би най-добре показва синтеза на художника и писателя Бешков – малки словесни пластики („Барата“), импресии, размисли, образно слово. Открояваща се тема е смъртта: „Аз не бързам към смъртта. Тя от мене е по-бърза. Не ще успея да я догоня – тя ще ме настигне…“ (един от философските му парадокси).

През 2015, 57 години след смъртта му, са публикувани дневникът му (воден през 1950–1951 и 1955), досието му (1925–1958) и албум с творби под заглавието „Черната тетрадка“. Дневникът е ценен документ тъкмо за периода, през който цензурата не позволява нищо извън тематичната и стилистичната норма на соцреализма. Записаното на последната страница – „Свободата иде по пътя на истината“, може да се приеме като личностно и творческо кредо на Бешков. Неговото обединено досие е доказателство за възприемането му като опозиция и враг и от царската, и от народната власт.

Лауреат на Димитровска награда (1950). На името на Бешков през 1971 Съюзът на българските художници учредява Награда за рисунка и карикатура.

Светлана Стойчева

Библиографията е изготвена от Диана Ралева