Илия Волен

Волен, Илия (също Илийчо Волен, псевд. на Марин Христов Стаменов) (с. Ъглен, Ловешка област, 13.10.1905 – София, 16.08.1982). Учи в началното училище в Ъглен, после в Бежаново и Дерманци; през 1920 постъпва в прогимназията в Луковит. Остава рано сирак, през май 1917 баща му загива в Първата световна война. Завършва Духовната семинария в София (1921–1927). Оттогава са и първите му литературни интереси, чете Хамсун и Пруст, Достоевски и Бабел, Бунин и Чехов. Към литературна дейност го насочва учителят му по литература в Семинарията Драган Зографов, преводач на „Сид“ от Пиер Корней. През 1924 публикува стихотворения в сп. „Дионисус“ (ред. Симеон Дановски), повлияни изцяло от поезията на Николай Лилиев и Димчо Дебелянов; през 1925–1926 печата стихове в издаваното от Синода списание „Християнка“. Първите му по-сериозни публикации са две рецензии – за сборника с разкази „Ръж“ от Ангел Каралийчев и за повестта на Панчо Михайлов „Под земята“ (сп. „Часове“, 1925, кн. 1). Тази ранна насоченост към критическо осмисляне намира израз в по-зряла творческа възраст в склонността на И. Волен към размисли, есета, сентенции. В кн. 2–3 от 1925 на сп. „Часове“ публикува и първия си разказ – „На улицата“, с подпис Марин Христов. През 1926 в кн. 5 на сп. „Копнежи“ излиза вторият му разказ – „Под пръстта“, с подпис Илийчо Волен.

Годините на учене в Семинарията за И. Волен са и време за навлизане в литературния живот, за създаване на първите литературни контакти. Тогава се запознава с Антон Страшимиров и става един от активните сътрудници на неговия в. „Ведрина“ заедно с Георги Караславов. Вече познава и Трифон Кунев, който също е от с. Ъглен, сприятелява се със Спас Кралевски. Във „Ведрина“ публикува разказите „Цанковата мъка“ (1926), „Как забогатя дядо Панко“ и „Дядо Панко князът“ (1927). Заради контактите с А. Страшимиров през 1927 И. Волен и Г. Караславов са арестувани и държани в полицията 12 дни, Илия Волен е изключен от Семинарията, а после отново възстановен. За арестуването им А. Страшимиров пише протестна бележка в бр. 22 на вестника, в рубрика „Полицейски“.

Илия Волен следва две години славянска филология в Софийския университет (1927–1929), работи като секретар в Митрополията във Враца (1928–1929) и като чиновник в архива на Св. Синод (1930–1937). Уволнен е от Синода през 1937, защото публикува в сп. „Златорог“ разказа „Юноша“ – една творба, която разкрива силата на подсъзнателното и крайната подвластност на душата на човека на тъмните сили.

30-те години на ХХ век очертават основните насоки в творческия път на Илия Волен: става сътрудник на сп. „Златорог“, където публикува 13 разказа (1932–1939), сред тях са „Вещица“, „Гора“ и др. След излизането от „Златорог“ той продължава да поддържа контакти с Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, Георги Райчев. Оттогава е и дружбата му с Атанас Далчев. За разказа му „Юноша“ Далчев дава и една от най-високите оценки: „Пламъци излизат между редовете“. През 1935 Волен е приет за член на СБП, става редактор на сп. „Детско знаме“ (1935–1937). През 1936 пътува до Прага на конгрес на ПЕН-клуба заедно с Константин Константинов. Редактира сп. „Орле“ (1938).

Значим момент в личната биография на Илия Волен от края на 30-те години на ХХ в. е работата му като библиотекар и като помощник-драматург в Народния театър (1937–1951), където се сближава с Николай Лилиев, общува с изявени творци на театъра, режисьори, композитори – Кръстьо Сарафов, Николай Масалитинов, Любомир Пипков и др. След напускане на театъра работи като редактор в издателство „Български писател“ (1952–1964); избран е за зам.-председател на СБП (1962–1966); зам. главен редактор на сп. „Септември“ (1964–1971). Удостояван е с държавни отличия: Заслужил деятел на културата (1965); Лауреат на Димитровска награда за повестта „Йов“ (1966); Народен деятел на културата (1975). През 1976 получава литературната награда Елин Пелин за цялостно творчество, а през 1980 – наградата Йордан Йовков по случай 100-годишнината от рождението на Йовков.

„Да се доближа максимално до живота, да му остана верен“ – това творческо кредо на Илия Волен се разчита в смисъла и звученето на всичките му творби. Още с първата си книга – „Черни угари“, излязла през 1928, той заявява дълбоката си връзка с народа и народната съдба, с живота, страстите и мечтите на българския селянин от първите десетилетия на ХХ в. „Черни угари“ излиза с предговор от Антон Страшимиров и получава високи оценки от критиката (Димитър Шишманов, Цветан Минков). Определението, което дава Страшимиров на младия писател – „ти си самобитен“, – го съпътства през целия му творчески път. Във втората му книга, „Кръстци“ (1931), социалната тема, загатната в „Черни угари“, става водеща. С „Кръстци“ и с „Божи хора“ (1937) Волен утвърждава образа си на писател, чийто творчески поглед към живота е точно определен от Александър Балабанов в рецензията му за „Кръстци“ като „яростен реализъм“. Този „строг реализъм“ (Георги Цанев) разкрива живота на божиите хора, социалната тегоба на героите. От „Кръстци“ с разказа „Съдба“ тръгва и една друга линия в творчеството на И. Волен – за съдбовната зависимост от земята, за обречеността и социалната незащитеност на човека, чиято съдбата е разкрита с дълбок психологизъм. Във всички свои книги И. Волен остава верен на своите теми и герои. И в разказите от „Диви души“ (1945) и „Радост вкъщи“ (1942), и в пиесата „Вълчи времена“ (1956) e пресъздадена драмата на българските селяни, които, по думите на Ал. Балабанов, „дори сами не подозират колко мрачно страдат в своя дребен и мизерен свят“.

С излизането на повестта „Йов“ (1964) Илия Волен защитава името си на писател реалист, но и на творец, който с дълбок психологически усет успява да разкрие онези трудно проследими черти в характера на човека, свързани с вярата и безверието, с приемането и отричането на божествената воля и сила. Силният заряд на повестта и бунтът на героя Назаров срещу смирението в библейската формула „Бог даде, Бог и взе“ изграждат убедително пътя на отричането от Бога и неизбежния прелом в душата на героя.

Творческият образ на Илия Волен се оформя и в сборниците с мисли и сентенции „Мисъл и думи“ (1967) и „Търсене на истини“ (1973), както и в отделни публикации в литературния печат. Писателят обръща особено внимание на създаването на творбата, на раждането на правилната дума, която да „освети“ смисъла на написаното. Творчеството на Илия Волен е образец за сериозна работа върху езика, за лирично разкриване на българската природа, както и на нейната сюжетна роля в творбата, за безпощадно показване на силните човешки страсти, необуздани и крайни, които разрушават живота на човека, но и го възраждат.

Творби на Илия Волен са превеждани на рус., чеш., рум., фр. и др. езици.

Румяна Дамянова

Библиографията е изготвена от Аделина Германова