Йордан Йовков

Йовков, Йордан Стефанов (с. Жеравна, Сливенска обл., 9.11.1880 – Пловдив, 15.10.1937). Завършва гимназия в София (1900), където негов преподавател по литература е поетът теософ Иван Грозев. След дипломирането си се завръща в Добруджа (с. Чифуткьой, дн. Йовково, Добричка обл.), където се е преселило семейството му. През 1904 завършва Школата за запасни офицери (ШЗО) в Княжево и записва право в Юридическия факултет на Софийския университет. След смъртта на баща си през есента на същата година прекратява следването си и се завръща в Добруджа, за да стане учител. Започва истинското опознаване на този край на България, който Йовков ще припознае за свое родно място. През 1912, когато избухва Балканската война, е мобилизиран като командир на рота. По време на Междусъюзническата война е ранен и спасен от плен благодарение на своите войници, които го носят на гръб повече от четири километра. След възстановяването си работи като редактор на сп. „Народ и армия“ и „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве“. През 1915 отново е мобилизиран на фронта и изпратен в Ксанти (Беломорска Тракия), а след година – командирован в редакцията на военните издания – сп. „Отечество“ и в. „Военни известия“. В края на Първата световна война демобилизираният офицер от запаса Йовков (по своя молба поради заболяване) избира отново да се върне в Добруджа, въпреки че семейният дом отпреди войните е напълно опожарен. Първоначално се установява в Добрич, където през 1918 се венчава за Деспина Колева, наскоро завършила Софийския университет. След окупацията на Добруджа от Румъния, преживяна особено болезнено от Йовков, той се премества във Варна и учителства до 1920, когато е назначен със заповед на министър-председателя А. Стамболийски за чиновник при българската царска легация в Букурещ. Там прекарва около седем години, като заема различни длъжности – от секретар по печата до драгоман (преводач към легацията). След последното незаслужено понижение през 1927 той си подава оставката и става преводач в Министерството на външните работи в София. Последните 10 години от живота си прекарва в столицата, отдаден на творческа работа. Има обаче и сериозен здравословен проблем. Заминава за лечение в Хисаря, но след остра стомашна криза се налага да го оперират в католическата болница в Пловдив, където издъхва. Погребан е в София.

Още по време на обучението си в ШЗО Йовков публикува първата си творба – стихотворението „Под тежкия кръст“ (в. „Съзнание“, бр. 9, 26 окт. 1902). Очевидно „прозаикът“ Йовков започва творческия си път като поет. До 1911 публикува над 30 стихотворения в списанията „Пробуда“, „Художник“, „Ново време“, „Ново общество“ и „Бисери“. Hесъмнено най-подходящо място лирическите му импресии намират в естетското списание на Павел Генадиев „Художник“, с редактори С. Радев и Ал. Балабанов. Участието на Йовков в това списание се оказва „билетът“ му на модернист от предвоенната епоха, който той, както и да се отнася по-късно към поетическите си опити, никога не изхвърля. За критическата памет доскоро бяха напълно прекъснати нишките между поета и прозаика Йовков, но при един по-внимателен прочит на разказите му (особено на ранните), не е трудно да се открият следите и на образния символизъм, и на декоративизма, и на стремежа към музикалност на изказа, придаващи им известна декоративно-сецесионна окраска. Още в първата му белетристична творба „Овчарова жалба“ (сп. „Просвета“, 1910) се разпознават някои декоративни знаци от лириката му, които могат да се срещнат и в следващите му разкази. Подзаглавието на разказа старопланинска легенда като че ли предсказва бъдещия цикъл с почти същото заглавие, към който писателят проявява особено пристрастие.

Войните са несъмнен преход в световиждането и творчеството на писателя. Свързани с военната тематика творби (очерци и разкази) той помества още от 1913 в периодичния печат („Звено“, „Съвременна мисъл“, „Народ и армия“, „Демократически преглед“, „Отечество“, „Военни известия“) до събирането им в два тома „Разкази“ (1917, 1918). Войната помита емоционалната и естетска затвореност в границите на индивидуално-интимното, също и елегичните тонове от стиховете му; променя мащаба на виждане и усещане и най-важното – поражда т.нар. йовковски хуманизъм, знак за „отварянето“ му към голямата литература. Обръщането на погледа „навън“ не отменя гледната точка „отвътре“ и налагането на собствената естетическа и етическа мяра. Оттам произтичат както есеистичното звучене на военните му очерци, така и изненадващите сецесионни словесни жестове, дори цели картини във военните му разкази, функциониращи като надредна красота. Йовковите тематично свързани с войната разкази (включително повестта „Земляци“) може би най-красноречиво подкрепят максимата на Достоевски „Красотата ще спаси света“. Неслучайно цветята и калта са основни символи в тези творби („Последна радост“, „Бели рози“ и др.). Но докато красотата може да се конструира в контраст на действителността, то разкъсаната връзка между човека, земята, природата и животните не може да бъде компенсирана/реконструирана по никакъв начин. Едва ли има автор, който да е пресъздал по-силно вътрешния смут и дисхармонията в душата на откъснатия от земята, т.е. от живота човек („Земляци“).

Повестта „Жетварят“ (публикувана през 1920, но написана още преди войните и основно преработена за второто издание от 1930) заявява особения афинитет на писателя към селската тематика, но не в критико-реалистичен, а в митопоетичен, дори мистичен ракурс. Потвърждават го емблематичните му пет книги: „Последна радост“ (II изд. „Песента на колелетата“), „Старопланински легенди“, „Вечери в Антимовския хан“, „Женско сърце“, „Ако можеха да говорят“. Те именно го утвърждават като един от класиците на българския разказ наред с Иван Вазов и Елин Пелин. В цикличната подредба, назоваването и поетиката на тези книги отново се откроява Йовковият лиричен натюрел, но този път подчинен на друга художествена задача: търсене на устоите на човешкото в един етико-естетичен идеализъм, алтернатива на онези сили в човешката психика и нагласа, които рушат стремежа за благотворене и карат сърцата да изстиват. Тези устои Йовков разпознава в пленителната поезия на миналото и в родния фолклор. Той се обръща към миналото така, както революционно настроените писатели се обръщат към бленуваното бъдеще – за да създаде алтернатива на настоящето с неговата „глуха пустота“.

Йовков твори с „епична съзерцателност“ (Сп. Казанджиев) през спомена, пазен с особена ревност – неговата призма на пречупване на действителността. Още в „Овчарова жалба“ използва спомена като стилистичен похват на смесване на реалното с тайнственото (мистичното) и приказното. В търсене на универсалното, а не на актуално-родното той открива своите извори: романтичната, още ненакърнена от войните и новите времена „негова“ Добруджа (сам казва, че там е пейзажът му, там са героите му, там е битът, работата и съдбата им) и родната културна памет под формата на летописи, надписи и легенди, които, свързани с жеравненския балкански пейзаж, ще захранят „Старопланински легенди“. От тези два извора създава своите митологизирани художествени пространства: белите добруджански пътища, събиращи се в центъра – хан (Антимовския хан), където се пресичат и съдбите на посетителите му; проточилия се безкраен добруджански път, по който човешката мъка търси надеждата; центъра – мегдан, превърнат в сцена на срещата с другия (другоселеца, пришълеца); планината и селището, в избора между които се определя участта на героите му. В тези пространства той поставя своите необикновени персонажи – свръхкрасиви, свръхетични, свръхмъдри, понякога свръхмълчаливи, свръхстранни, привличащи еднакво и с абсолютните, и с противоречивите си черти (Албена, Тиха, Люцкан, Стоил, Рада, Шибил, Сали Яшар, Серафим, чичо Митуш, Вълкадин...), и със своите ирационални „женски“ сърца. Психологически напълно мотивирани, те са корективите, които Йовков ни завещава. Логиката на техните характери може да бъде разбрана само по пътя на обратния психологическия анализ. Винаги обаче остава известна неразгаданост, която засилва тяхната магичност и привлекателност. Историите им, низ от не толкова външни, колкото психологически случки, „хващат сърцето“ – така както самият автор иска. Те са истории на любовта, греха, прошката... – вечни човешки теми. Езикът, на който са разказани, се отличава с вътрешна изразителност, към която Йовков съзнателно се стреми. Оттам идва и наситеният му със знаци художествен свят, чието декодиране, оставено на читателя, се оказва по-ефикасна стратегия от каквито и да било авторски коментари.

Ако пък се обърне към настоящето с разделената Добруджа по време на войните (1913–1918), социалните сътресения и политическите битки, кризата на патриархалното съзнание, идва отговорът на вглъбеното мълчание (неговият Вълкадин). В „Чифликът край границата“ (1934), свързан с живота в Добруджа след Първата световна война, отговорът надскача жанровите граници на разказа, а повестта и се развива до роман. И недовършеният поради смъртта на Йовков друг роман, „Приключенията на Гороломов“ (въпреки че първите десет глави са отпечатани още през 1930–1931), също разработва съвременна тема, свързана с участието на народа в политическите избори.

Интересът на писателя към театъра изглежда напълно естествен, при положение че и в разказите си той се стреми да минимизира „азовото“ си участие и да остави читателя сам да следи случващото се. Разказът „Албена“ (1927), преработен на следващата година в драма, със сценичността и езика си провокира интереса на режисьора Н. О. Масалитинов още преди да е отпечатан краят ѝ в „Златорог“. „Боряна“ (1932) предизвиква спора за близостта на фабулно равнище с „Гераците“ на Елин Пелин, което принуждава Йовков да напише опровержение и да намекне за близостта на драмата с друг негов разказ – „Имане“ от „Вечери в Антимовския хан“. Комедията му „Милионерът“ (написана през 1930) се оказва една от най-успешно поставените му пиеси (отново от Масалитинов, който може да се нарече Йовковият режисьор приживе) – за разлика от „Обикновен човек“, минала незабелязано през театралния сезон 1935/1936, предизвиквайки у автора си истинско разочарование (от лошото ѝ поставяне).

Как да бъде наречен Йовков? Той с лекота покрива диапазона от пацифист, „поет-романтик и мистик“ (Ив. Мешеков) до психологически реалист. Стремежът на движението „Родно изкуство“, зародило се след края на Първата световна война, да бъде създаден модернизъм с български корени, опрян в българската народопсихология, намира един от най-добрите си въплътители в прозата на Йовков. Той доказва художествено собствената си мисъл, че „Българската литература трябва да бъде пропита с национален дух“ (по заглавието на една негова статия) и че все пак в „стари форми могат да се създават нови дела“.

Заради универсалната проблематика на творчеството му и художественото му майсторство Йовков е един от най-превежданите български писатели – на близо 40 езика.

Филмография по творби на Й. Йовков: „Шибил“ (1967), реж. З. Жандов; „Другоселец“ (1970), реж. В. Младенов; „Василена“ (1970) по „Ако можеха да говорят“, реж. К. Гуляшка; „Зима“ (1980) по разказа „Виелица“ от „Ако можеха да говорят“, реж. К. Гуляшка; „24 часа дъжд“ (1982) по разказа „Частният учител“ от „Вечери в Антимовския хан“, реж. Вл. Икономов; „Милионерът“ (1988), реж. М. Младенов; „Серафим“ (2017), реж. В. Донева; „Военен кореспондент“ (2008), реж. Костадин Бонев, сценарий на Влади Киров по разкази на Йовков, чийто автобиографичен образ е пресъздаден от актьора Пенко Господинов.

Псевд.: Кол Девин, Й. Й.

Светлана Стойчева

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева (Книги от... и Книги за...)

и Аделина Германова (Статии за...)