Йордан Стратиев

Стратиев, Йордан Стефанов (Станимака, дн. Асеновград, 21.03.1898 – София, 22.02.1974). Завършва гимназия в София и Юридическия факултет на Софийския университет (1921). От 1923 до началото на 1945 е служител в Министерството на външните работи и заема различни постове в легациите ни в Букурещ, Виена, Брюксел, Белград и Братислава. Владее френски, румънски, руски и сръбски език. При тоталитарния режим е репресиран – през 1951 за няколко месеца е в Белене, а след унгарските събития от 1956 е обявен за „вражески елемент“.

Първата му публикация е през 1917 в сп. „Общ подем“, след което сътрудничи със стихотворения в „Демократически преглед“, „Българан“, „Смях и сълзи“, „Везни“, „Листопад“, „Литературен глас“, „Българска мисъл“, „Вестник на жената“. „Изкуство“, „Стършел“, „Септември“ и др. Спечелва одобрението на Владимир Василев и получава широк достъп до сп. „Златорог“. През 1927 излиза стихосбирката му „Велики петък“ с тридесет творби, издание на „Филип Чипев“.

Без да е ангажиран с определен естетически кръг, Стратиев създава стихове, които са част от модернистичните търсения у нас през 20-те години. Централен е образът на градския човек с неговите страдания, съмнения, самота и ужас от дехуманизацията. Доминираща е символистичната поетика, която намира пресечни точки и обогатяване с художествени елементи от диаболизма, неоромантизма и експресионизма и дори от социалния реализъм, свързан с „гладните тълпи“. Стратиев има несъмнени постижения в стихотворното изграждане на текста, а в оригиналния му художествен глас се долавят поетически интонации и цитати от емблематични български модернисти. Оценките на съвременната му литературна критика се движат между насърчението, литературната награда (1924) и упрека за епигонство (Гео Милев). След преживяна лична драма с Цвета Ленкова, съпруга на Владимир Василев, Стратиев задълго спира да публикува, но за епистоларното ни наследство остават писма, които са образец на любовна страст и страдание, на душевен финес и благородство, на виртуозно боравене с езика и стилова изисканост. В „Български писатели“ (1948) Георги Константинов съобщава за втора подготвяна книга със стихотворения на Стратиев – „Един народ говори с бога“, каквато обаче не е издавана.

В късните си творчески години Стратиев създава произведения за деца. Поемата „Доктор Петър“ и стихотворната приказка „Жабешка история“ са израз на самостоятелно художествено виждане, което категорично се отграничава от услужливото писане под партийна диктовка. Автентичното жизнелюбие, хуморът и картината на социална динамика и противоречивост в неговите текстове са принципно чужди на пионерското бодрячество, натрапвано от идеологическите централи.

Стратиев превежда произведения от френски, румънски, унгарски, полски и руски автори, сред които Братя Стругацки и Михаил Садовяну.

                                                                                              Огняна Георгиева-Тенева

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова