Йордан Вълчев

Вълчев, Йордан Тодоров (Кула, 24.06.1924 – София, 14.12.1998). Завършва гимназия в София и право в Софийския университет (1949). Участва като запасен офицер в последната фаза на Втората световна война (1944–1945), за което е награден с орден за храброст II степен. През 1947–1949 е въдворен в лагера „Куциян“, през 50-те години е съден два пъти по политически обвинения. Работи като администратор (1957–1986) в сп. „Славейче“. За първи път печата през 1943 във в. „Литературен кръг“ (Видин). Сътрудничи на периодичния печат с разкази, очерци, репортажи и статии. През 1945 Йордан Вълчев написва първия си разказ „Оз е сейп, оз е сейп…“ Разказът е отхвърлен от в. „Работническо дело“ и „Литературен фронт“ под претекст, че не е описан адекватно героизмът на армията, братската връзка със съветската армия, не е изведено „новото“ във войната. Малко след това е приет за печат от редактора на в. „Народно земеделско знаме“ Трифон Кунев, който не само харесва писането на Вълчев, но го подтиква към създаването на нови разкази („Трифончо“, „Знамето на полка“, „На една страна захвърлил пушка“, „Подпоручик Порняков“), публикувани в същото периодично издание. В сп. „Изкуство“ Вълчев публикува разказите „Кемиш и Харкан“ и „Бьожика“. Дебютният му сборник „Боеве“ (1946) до голяма степен предопределя и съдбата на човека Йордан Вълчев. „Боеве“ пресъздава впечатления от походите и боевете в Югославия, Унгария, Австрия. Тя предизвиква широк отзвук, но и противоречиви критически оценки заради своя „абстрактен хуманизъм“. Според критиката отрицателният резултат се дължи не толкова на творческа неопитност и неумение на автора да даде правдиво изображение, широк и вербален обхват на действителността, колкото на едно определено, последователно прокарано във всички разкази на книгата отношение към Отечествената война, към идейно-политическата проблематика, свързана с нея. Дебютната книга на писателя влиза в конфронтация с доктрините на господстващата политическа власт.

Йордан Вълчев е автор на исторически романи, на разкази със съвременна тематика, на множество политически статии. Сборникът „Родихме се змейове“ (1969), в който пародийно са преобразувани мотиви от езическата митология, е една от първите прояви на ремитологизирането на художествените представи, започнало в българската проза от втората половина на 60-те години. През този период в българската художествена проза се появяват поредица творби („Корените“, 1967, на Васил Попов, „Свирепо настроение“, 1965, на Йордан Радичков и др.), доста различни като проблематика и тематика и същевременно доста близки в начина, по който се опитват да осмислят изконни, фундаментални битийни ценности, закърнели в съзнанието на модерния човек. Обединяват ги най-вече наративните стратегии, чрез които се реализират. В голяма си част те използват в една или друга степен сказови техники. Критиката от посочения период веднага етикетира творбите им като „регионални“, коренотърсачески, гротесково-митологични и т.н. Разказите от „Родихме се змейове“ не са просто регионална проза – въпреки ярко изразения западнобългарски колорит. И ако карнавалното смехово начало е постоянна емоционално-естетическа окраска на сборника, то от важно значение е тъкмо езиковата атрактивност на текстовете, превръщането на диалектното в елемент от едно смехово словообразуване, в което има и неологични игри с основния лексикално-интонационен фонд на Северозапада. Постигането на регионални ментални интонации в произведенията оттласква повествованието към особеностите на националния характер, към съкровените глъбини на човешката душа.

Героите на Йордан Вълчев са еднакво отворени за разсъждения върху проблема за националното самосъхранение пред нашествието на чуждото и върху нуждата от обновление и участие в световния модернизационен процес. В част от повествованията на писателя присъстват темите за „братоубийството“ („Прозрение“), признат грях на детеубийството („Изповед“), опитомяването на вълка („Клетварката“), раждането на хероса („Родихме се змейове“) в уедрен епически стил. Митологичните пластове в тях идват от народното творчество, от неговия най-древен пласт.

Характерно за произведенията на автора е, че повествованието винаги тръгва от реални факти и прототипови реакции, но в замяна на това ги извежда в непредвидим пластове на изображението им. В тази посока са характерни книгите му „Куциян“, „С досието напред“, „Човек за съдене“. По замисъл те възстановяват важни моменти от житейския път на Вълчев и са хроники на неговата съвременност. В „Куциян“ (документален разказ за насилието над човека при тоталитарния режим) авторът изгражда галерия от социалнопсихологически типове и поведенчески модели.

Йордан Вълчев е автор и на исторически романи. За трилогията „Стъпала към небе“ („Напред знамената – лето 840“, „Бунт на владетеля – лето 863“, „Стъпала към небето – лето 865–893“) писателят споделя, че представлява една особена аналогия на най-актуалната му съвременност. Началото на замисъла насочва към образа и делото на св. Климент Охридски като център на повествованието, но постепенно прераства в трилогия. Историята за покръстването, за цивилизаторската същност на древния българин довежда не само до реализацията на тези романи, но дава тласък и на научните му исторически занимания. Във всяка една от интерпретираните личности – хан Пресиян, княз Борис и др., покрай постигнатия техен вътрешноцентрален облик, авторът въплъщава и надлични гледища и линии на житейско поведение.

Разкази на Й. Вълчев са преведени на нем., пол., рум., рус. и унг. език.

Псевдоним: Ишбул

Елена Борисова

Библиографията е изготвена от Диана Ралева