Кирил Кръстев

Кръстев, Кирил Василев (с. Баня (Кортенски бани), Сливенска обл., 1.01.1904 – София, 2.09.1991). Баща му Васил Кръстев е фелдшер, по-късно – известен книжар в Ямбол. Месеци след раждането на Кирил семейството се мести в Карнобат, където остава до 1916, там той завършва основното си училище. През 1916 се местят в Ямбол. Там в периода 1916–1922 К. Кръстев учи в прогимназия „Св. св. Кирил и Методий“ и в Народното държавно педагогическо училище. През 1922 заминава за София. Записва се в Историко-философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и учи при преподаватели като Иван Саръилиев, Иван Георгов и Спиридон Казанджиев (1923–1925). През август 1924 се връща в Ямбол, тъй като родителите му пътуват до Виена за лечение на бащата. Заедно със сестра си Петя се грижи за книжарницата. Работи като организатор и лектор в Народния университет към читалище „Съгласие“ в Ямбол и като редовен сътрудник на в. „Тракиец“. През същата година под влияние на Асен Златаров се записва да следва във Физико-математическия факултет на СУ и завършва естествени науки (1930). През 1931–1945 работи като гимназиален учител в Смесената гимназия в Никопол (където е и директор), в Русенската мъжка гимназия, в Плевенската държавна мъжка гимназия и във Втора мъжка гимназия в София, където с прекъсвания остава от 1933 до 1945. Участва в създаването на Клуб 39, преименуван на „Септември“ (1939). В този период чете сказки в Плевен, Ловеч и София. Награден е от фонд „Социално и културно подпомагане“ към Просветното министерство със стипендия за литературна и научна работа. През 1938 е изпратен да специализира живопис в Париж, от там през май 1939 заминава за Швейцария и Италия, като стига и до Мюнхен, Виена и Будапеща. През 1941 става член на Съюза на българските писатели. Между 1941 и 1944 редактира в. „Просветно единство“ (орган на учителското дружество „Просветен съюз“, чийто секретар е), участва в авторството на учебници. От 1942 е редактор (заедно с Любен Мелнишки и Дончо Славчев) на сп. „Земя и хора“. През 1943 участва в журито за присъждане на Националните литературни награди (заедно с Никола Г. Данчов, Людмил Стоянов и Николай Дончев). През 1945 е уволнен като учител, със забрана за заемане на длъжността поради участието си в ръководството на „Просветен съюз“. На следващата година е евакуиран на гара Плачковци за експлоатация на каменовъглена мина „Царица Елеонора“ („Кръстец“) – относително мека мярка срещу него, тъй като заместник-директор на мината е архитектът и поетът Николай Марангозов, съпруг на сестра му Петя Кръстева. През 1950 остава безработен. Година по-късно е реабилитиран от Министерството на народната просвета. През 1953 става член на Съюза на българските художници, секция „Критика“. От 1952 до 1961 работи в Българската академия на науките към Отделението за езикознание, литературознание и изкуствознание. През 1953–1957 участва в множество експедиции и изследователски командировки – в Трявна, Родопите, Добруджа, Странджа, Казанлък, Габрово, Дряново, Търново, Черепиш, Западна Стара планина, Рилски манастир и др. Работи върху „Кратка българска енциклопедия“ и „Енциклопедия на българските изобразителни изкуства“. През 1956 завършва труда си „Балканската предистория на Италианския ренесанс“. Издателство „Наука и изкуство“ го отхвърля и чак през 1971 книгата излиза в разширен вариант, превръщайки се в най-известното съчинение на К. Кръстев, преведено и на немски, – „Наченки на Ренесанс в средновековна България“. През 1960–1961 е назначен за началник-канцелария в Института за музика при БАН (с директор Петко Стайнов). През 1961 става редовен член на Съюза на научните работници. Същата година е уволнен от БАН поради съкращаване на щата. Кандидатства за редактор в Издателството на БАН – не е приет. Подава молба до патриарх Кирил за служба в Църковния историко-археологически музей – не е приет. Пенсионира се поради прослужено време и старост. През 1963 е отхвърлена и кандидатурата му за доцентско място по история на изкуствата във Висшия педагогически институт във Велико Търново. От края на 60-те години атмосферата около К. Кръстев започва да се разведрява. Приет е за член на Софийски градски съвет за изкуство и култура (1968). Избран е за редовен член на Международната организация на художествените критици (1976). През 80-те подновява публикациите си в периодиката.

Междувременно в различни житейски периоди се обръща към обикнатия от него жанр на беседата – най-вече в трудните времена, когато държавната му работа е несигурна или липсва. В края на 1949 изнася сказки и лекции в народно читалище „Владимир Заимов“, от 1965 кариерата му на сказчик отново бележи разцвет – с беседи по въпроси на художествения живот, историята и теорията на изкуството. През 1978–1979 в рамките на инициативата Народен университет Кръстев изнася в провинцията серия сказки върху изобразителното изкуство. От 1980 се концентрира върху темите „Търновската живописна школа“ и „Движението „Родно изкуство“.

Въпреки рестриктивните мерки към големия познавач на изкуството неговият живот е изпъстрен и с пътувания зад граница – заради контактите и познанията му, от които социалистическата държава не може да се лиши с лека ръка. Десетилетия след художническата специализация в Париж (1938–1939), която завършва с ценната книга „Последният Париж“ (1939), и малко след пенсионирането си Кирил Кръстев отново тръгва из Европа. Посещава Гърция (1966), Париж и Брюксел (1968) – във връзка с работата по книгата си „Красота, родена сред океана“ (1971), но и със задачата да инспектира българската експозиция на Международния панаир и да „донесе чуждестранни мостри за внедряване в родното производство“. В Париж се среща с Пиер Рув (Петър Увалиев), Серж Поляков и Жорж Папазов, когото познава от първото си пребиваване там. През октомври 1970 пътува и до Москва. През 1975 отново е в Париж с мисията да проучи възможностите за закупуване на творби на Жул Паскин и Жорж Папазов. Представя като комисар в Брюксел изложбата „Българската живопис в търсене на национален стил“. Същата година е командирован в Белград за изложбата на Жул Паскин в Народния музей. Проучва колекциите с картини от български художници в белградските музеи, прави предложение за „паспортизиране“ на българското изкуство извън страната.

В късните си години се изявява и като художник (излага маслени платна по свои акварели от 20-те на Общата художествена изложба на СБХ, 1979). Пак тогава започва историографски очерк за културния живот в Ямбол след Първата световна война (възложен от Ямболския окръжен народен съвет), което ще доведе до мемоарната му книга „Спомени за културния живот между двете световни войни“ (1988). През 1979 се провежда и тържествено честване на 75-ата му годишнина в Ямбол, за което той подготвя изложбата „Ямболски авангардизъм“, включвайки пет свои картини и портрета си, рисуван от Жорж Папазов в Париж (1939). През 1982 участва в „Граждански комитет Папазов“ за честването на 10 години от смъртта на Жорж Папазов (заедно с Дечко Узунов, Иван Попов и др.). Тогава излизат и монографиите му „Бенчо Обрешков“ и „Пикасо“.

За пръв път печата през 1921 в ямболския вестник „Тунджа“.

Личност с ренесансови по широтата си интереси, Кръстев се изявява като есеист, литературен критик, кинокритик, публицист, автор на научно-популярна литература, художествен критик и изкуствовед. Като изкуствовед работи в областта на българската медиевистика, съвременното българско изкуство и модерното западно изкуство. Оставя внушително количество книги, регистриращи многостранните му интереси, най-вече в областта на естетиката, историята на изкуството и натурфилософията – от „Опит за естетика на киното“ (1929), „Съвременната любов“ (1938), „Както на небето, така и на земята – натурфилософски есета“ (1939) и „Смъртната красота“ (1939) до „Атлантида“ (1966), „Наченки на Ренесанс в средновековна България“ (1971) и монографиите му за художници.

Много от заниманията му текат паралелно през годините. 20-те години са извънредно динамични в развитието на Кръстев. В тях е концентрирана и литературната му дейност. През 1924–1927 сътрудничи на в. „Развигор“, „Пряпорец“, „Изток“ (по-късно и на продължението му „Стрелец“), „Тракиец“ (който редактира през 1924–1927), „Литературен глас“, „Мир“, „Слово“, „Днес“, „Просветно единство“, „Български печат“ и др.; на сп. „Наше кино“, „Българска мисъл“, „Философски преглед“, „Златорог“, „Съдба“, „Венец“, „Училищен преглед“, „Просвета“, „Подслон“, „Земя и хора“ (където е и редактор). Става член на Дружеството на журналистите в Ямбол. Приет е в литературния кръг „Стрелец“. Редактира сп. „Лебед“, което той променя напълно и превръща в „Crescendo“ (1922). Там публикува първите си по-известни произведения – емблеми на т.нар. „ямболски авангардизъм“. Ямболските авангардисти (Кирил Кръстев, Васил Петков, Теодор Драганов, Лео Коен, Теодор Чакърмов, Мирчо Качулев), макар и за кратко време, успяват да произведат значително количество дадаистки акции, футуристични проекти и ексцентрични текстове (с център знаменития Йелоу хол и трибуна не по-малко знаменитото списание „Crescendo“). В свободния дух на това артистично движение в началото на 1923 те биват признати в лично писмо от самия Папа на футуризма Филипо Томазо Маринети. Кирил Кръстев е водач на ямболските футуристи и автор на серия от манифести на дадаизма и футуризма (от четирите му манифеста три излизат в една година (1922) в сп. „Лебед“/„Crescendo“: „Неблагодарност“, „Витрините“ и „Началото на Последното“, а четвъртият, „Манифест на Дружеството за борба против поетите“, – като самостоятелна листовка през 1926. Кръстев успява дори да измисли уникално направление в изкуството – „българска футурология“, визия, представена в „космични“ измерения и глобални термини (нещо впрочем типично за универсалистката тяга през 20-те и началото на 30-те години). През 1935 води голяма полемика с Йордан Бадев в „Литературен глас“. В края на 30-те и през 40-те години е редактор на редица библиотеки: „Сто най-хубави български книги“ (съвместен проект с издателя Александър Филипов, 1939), научно-популярна библиотека „Знание“ при издателството на Тошо Синджирджиев „Казанлъшка долина“ (1940–1941), „Научен мироглед“ на издателство „Завети“ (1946–1947), „Съвременно изкуство“ (1946–1947), „Реалистично четиво“ (1947). От 1947 до 1949 е редовен сътрудник на в. „Изгрев“, където публикува статии за художествения и литературния живот. На 20.07.1949 във в. „Работническо дело“ излиза статията „Една вредителска критика“, насочена срещу в. „Изгрев“ и Кирил Кръстев. „Изгрев“ е забранен, спира издаването и на библиотека „Съвременно изкуство“. След известно затишие Кръстев подновява активността си в печата – от 1980 публикува в сп. „Изкуство“, „Софийски журнал“, „Театър“, в. „Народна култура“, „Тунджа“ и др.

Книгите му от периода преди Втората световна война впечатляват с ерудиция, артистизъм и комплексен поглед върху естетическите явления – може би именно заради това натурфилософията му е толкова близка, защото Кръстев мисли естетиката, изкуството, философията винаги с център човека – една по същество ренесансова позиция. По време на комунистическия режим, след различните ограничения и санкции, които претърпява, той донякъде канализира писането си в едни по-специализирани рамки, но и тогава широкият спектър теми, към които се насочва, напомня за буйния, любознателен и експериментаторски размах на авангардиста от 20-те. Верен на модерния си дух, К. Кръстев пръв в България говори за постмодернизъм – в края на 80-те години.

През 1980 е награден с орден Кирил и Методий, I степен, а през 1989 СБХ му присъжда наградата Николай Райнов.

Псевд.: Даскал Дамаскин, К. Кортен

Елка Димитрова

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева (Книги от... и Книги за...)

и Аделина Германова (Статии за...)