Кирил Христов

Христов, Кирил Генчев (Стара Загора, 23.06.1875 – София, 7.11.1944). Баща му e убит в Стара Загора по време на Руско-турската война (1977–1878), а майката, отведена в Одрин, умира. Отгледан е от вуйчовците си – ген.-лейтенант Георги Абаджиев и проф. Стефан Киров. Учи в Стара Загора, Самоков, Велико Търново, София. През 1895 се записва в Морското училище в Триест (тогава в Австро-Унгария), за което получава стипендия от Военното министерство. Занятия посещава веднъж. Учи италиански език и чете италианска поезия – Данте Алигиери, Джакомо Леопарди, Джозуе Кардучи, Лоренцо Стекети, Габриеле Д’Анунцио. През 1896 се връща в България и издава първата си стихосбирка – „Песни и въздишки“. През 1897–1898 живее в Брюксел (като студент по право), Лайпциг и Неапол. През 1897 издава стихосбирката „Трепети“, през 1899 – „Вечерни сенки“. През 1900 преподава стилистика в Педагогическото училище в Шумен. През 1901 издава сбирката „На кръстопът“. Същата година се мести в София. След отпечатването на стихосбирките му придобива шумна слава на поет. Става един от редакторите на сп. „Наш живот“ през първата му годишнина (1901–1902). През 1903 излизат „Избрани стихотворения“ с предговор от Иван Вазов. През 1904 К. Христов се обявява в защита на Стоян Михайловски, осъден условно заради поредица от статии срещу Фердинанд I. През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война поетът е член на редакцията на военните издания в. „Военни известия“ и сп. „Отечество“, техен сътрудник и кореспондент. Напуска България през 1922 и се установява в Лайпциг, където ръководи семинар по български език и литература, а по-късно се мести в Йена. През 1929 се заселва в Прага и от 1930 до 1938 преподава български език и литература в Карловия университет. Завръща се в България през 1938. На 27 юни 1943 пропада изборът му за академик. Умира от рак на белия дроб.

Кирил Христов работи в широко литературно поле – лирика, драма, епос. Творчеството му е голямо по обем (около 40 издадени книги), несъбрано и неиздадено пълно досега с критически коментари. Мемоарите му „Затрупана София“ (1944), „Ад в рая“ (автобиографичен роман, 1997) и „Време и съвременници“ (1999–2001) съдържат ценна информация за литературния бит, за литературните и обществените нрави, за характерите на българските писатели от края на ХІХ и първата половина на ХХ век. Атанас Далчев нарежда К. Христов сред петимата големи български поети заедно с Христо Ботев, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов.

Подобно на Ив. Вазов и Ст. Михайловски, К. Христов също не намира ценности и смисъл в обществения живот след Освобождението („Станси“, 1897; „Далеко е народний съд!…“, 1899). Той е в конфликт с обществото (това дава основание на Ив. Вазов да пише за песимизма на К. Христов) и търси свой път. Чрез лирическия персонаж на скиталеца поетът изрича своя философия за съществуването – „Скитник“ (1897), „Химн“ (1897). Животът се преодолява чрез опиянението от мига, от красотата на емоционалното изживяване. Чрез опиянението мигът се превръща във вечност – „Неаполитанска вечер“ (1897), „Пепина“ (1897), „Черните очи“ (1897). В паметта на скиталеца има единствено свое време и своя вечност. Преживените мигове на красота се трупат в памет. В старостта тази памет ще бъде изживявана и чрез спомена, така отново ще бъде преодоляван животът.

Кирил Христов представя индивидуализма в българската лирика в края на ХІХ – началото на ХХ век. В модерното време индивидът се осъзнава като по-ценен от обществото. Чрез лирика се изричат различни философии за живота и решения за съществуването. Мига на красота, съвършенство и вечност лирическият аз улавя, изживява и изрича в пейзажната поезия – „Есенен мотив“ („Ясна звездна нощ...“) (1897), „На връх тополата“ (1899) и др.

Кирил Христов е автор на поеми – „В пламъците на Стара Загора“ (1897), „Иванко“ (1898), „Хоро“ (1900), „Милкана и Рале“ (1902), „Първа любов“ (1902), „Гюрга“ (1903), „Призраци“ (1903), „Младоженци“ (1903); на балади, сонети, гражданска лирика, патриотична лирика, писана през войните (1912–1918), сатирична поезия, епиграми и афоризми. Издава „Антология“ (1922) от свои поетични текстове. В последните му стихосбирки – „Симфонията на Прага“ (1932), в превод на чешки от В. Шак, „Вълнолом“ (1937), „Игра над бездни“ (1941), „Последни пожари“ (1944), намира поетичен изказ тъгата по родния край, състояния на скръб, мъка, болка, потъване в мисълта за смъртта.

Епическата му поема „Чеда на Балкана“ (1928) е вдъхновена от историята на войните за обединение на българските земи от началото на ХХ век.

Поетът има изключително чувство за детайла, за цвета, за звука, за преходните състояния, за пространство, изразено в лирическите му текстове. Майстор е на звукописа, на стиха (напр. „Един обърнат сонет“, 1901), на словесния експеримент, на стилизациите на фолклорно творчество (стихосб. „Самодивска китка“, 1904). След езиковата норма на Ив. Вазов той пръв създава нов поетичен език, нови поетически топоси, свързани с морето.

Кирил Христов е автор и на романите „Тъмни зори“ (1920) и „Бездна“ (1995) (завършен през 1926), в които решава модерния за онова време (след Ото Вайнингер) проблем за сексуалността. Сред най-известните негови драми са „Боян Магесникът“ (1914), „Старият воин“ (1914), „Ръченица“ (1917), „Охридска девойка“ (1918).

Автор е на сборници с разкази, очерци и документална проза – „Огнен път“ (1917), „Разкази“ (1919), „Кротки и буйни луди“ (1937), на пътеписи – „Три дни с миноносец „Дръзки“ (1918).

Кирил Христов пише първата българска научнофантастична драма – „Откривател“ (1933), разказваща за съдбата на български учен, открил тайнствени „сини лъчи“.

Преводач е на лирика и драми от руски, чешки, немски, италиански и френски автори, сред които С. Я. Надсон и Ал. Н. Плешчеев, М. Ю. Лермонтов, А. С. Пушкин, Е. Ростан, А. Негри, Л. Кастелано, Я. Връхлицки и др.

Негови творби са преведени на итал., рус., фр., чеш. ез.

Псевд.: Сеньор Салваторе, Signor Salvator, В. С-ва, К., К. Х.

Сава Сивриев

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова (Книги от... и Книги за...)

и Велислава Маринова (Статии за...)