Константин Величков

Величков, Константин (Константин Величков Петков) (Пазарджик, 1855 – Гренобъл, Франция, 3.11.1907). Точната дата на неговото раждане не е установена по документи, различните изследователи се колебаят между 1855, 1856 и 1857. Родителите му са личности с авторитет в Пазарджик. До 1868 К. Величков живее в родния си град и учи в местното училище при Йордан Ненов – един от учителите и на Иван Вазов. Султанското правителство предписва на градската управа да изпрати един ученик да следва на държавни разноски в Цариградския лицей и по препоръка на С. Захариев е избран Величков – заради прилежността и ученолюбивостта му. От 1868 до 1874 учи в уредения по френски образец „Licée imperial“ в Галатасарай. В българската книжарница в града получава своето политическо кръщение, четейки революционни издания и брошури, там през 1872 се запознава и с Иван Вазов.

Константин Величков започва своята литературна дейност в началото на 70-те години на ХІХ век. Първите му текстове са преводи: през 1872 заедно с Георги Николов превежда драмата „Лукреция Борджия“ на В. Юго, а през следващата година – „Русалка“ на Пушкин. Първото авторско произведение, с което постига успех, е драмата „Невянка и Светослав“, поставена в театър „Османие“ през 1872 и публикувана през 1874.

След завършването на лицея К. Величков се прибира в Пазарджик, където прекарва две години (1874–1876): занимава се с обществена дейност – участва в уреждането на училища, поддържането на читалища и женски дружества, организиране на представления. Съществена е заслугата му за развиване на главното (класното) образование в града: той е назначен за учител по български език, френски език, история и география и заедно с колегите си използва съвременна методика на преподаване. В родния си град Величков се включва и в дейности по подготовката на Априлското въстание, а след избухването на въстанието е арестуван, откаран заедно с още 700 души в Пловдив, а оттам – в Одрин. След 4 месеца в затвора е освободен от европейската комисия, разследваща турските злодеяния.

Края на 1876 и 1877 прекарва в Цариград. Става чиновник (писар) в Екзархията, където по това време е и Методий Кусевич. Двамата очертават на изработената карта на руския картограф Теплов населените с българи земи от Османската империя. По начертанията на тази карта, предадена на тогавашния руски посланик в Цариград – граф Николай Павлович Игнатиев, е създадена Санстефанска България. Като дописник от Цариград и Одрин Величков изпраща текстове на в. „Стара планина“. След избухването на Руско-турската война отплува с австрийски параход за Триест и оттам за Румъния, а през есента преминава Дунав и спира в Свищов, където среща за втори път Вазов, който е чиновник при губернатора Найден Геров.

През февруари 1878 се завръща в Пазарджик. Става член, а след това председател на учредения в града Окръжен административен съвет; избран е за представител в Областното събрание в Пловдив и за секретар на Постоянния комитет на Областното събрание; сътрудничи на в. „Марица“. През 1880 заминава за Париж, за да учи право; в същото време се занимава с литература – чете основно френските поети романтици, както и френски критици.

През август 1881 се завръща в Пловдив; става съредактор (с Иван Вазов) на в. „Народний глас“. Пише стихотворения; издава драмите „Отечество“ и „Винченцо и Анжелина“; по думите на Вазов от това време е и идеята на К. Величков за съставянето на „Българска христоматия“. През 1884 е назначен за директор (министър) на народното просвещение, като такъв съдейства за отпускането на издръжка за театъра. През 1885 заедно с Вазов издават сп. „Зора“. Константин Величков е член на Народната партия. След Сръбско-българската война се премества в София (1886), избран е за член на Народното събрание от Хасковско.

Периода 1886–1894 Стефан Попвасилев определя като време, прекарано „в изгнание“. През юли 1886 Величков заминава за Унгария; живее известно време в Мехадия, прекарва близо три месеца в Будапеща. В края на годината заминава за Италия, установява се във Флоренция и две години учи живопис в Художествената академия; посещава Рим; през 1889 отсяда за известно време в Кастелмаре, за да се възстанови от тежко заболяване, където написва по-голямата част от „Писма от Рим“, няколко стихотворения и преводи предимно от италиански поети. През юни 1889 заминава за Цариград. Скоро Екзархията го назначава за учител в Солунската българска гимназия, където през учебната 1890–1891 година преподава български и френски език. В Солун започва да работи върху история на всеобщата литература; съставя за улеснение на учителите по български език две христоматии. В Цариград написва своите „Цариградски сонети“, продължава да работи върху „Писма от Рим“; започва „В темница“, както и превода на „Ад“ на Данте Алигиери; завършва ръководството „Всеобща история на литературата“; пише стихотворения за деца, малки песни, издадени от Хр. Г. Данов под надслова „Детска гусла“ (Пловдив, 1894). От 1890 сътрудничи на Вазов (който вече се е установил в София) в издаването на сп. „Денница“: тук са поместени първите му „Писма от Рим“, няколко стихотворения и критическата студия за Любен Каравелов. През 1891 помага и на брат си Богдан Величков в редактирането на сп. „Лъча“ (Пазарджик). През 1892 д-р Кръстев кани Величков за сътрудник на сп. „Мисъл“, където помества част от „Цариградски сонети“, разкази, преводи. Публикува също така в списанията „Български преглед“ и „Българска сбирка“, във в. „Прогрес“.

Завръща се в България през 1894, до 1907 се занимава с политическа дейност: председател на бюрото на Народната партия; народен представител в VІІІ ОНС от Пазарджик и Харманли. Венчава се за Парашкева Димитрова (1894). За кратко време е министър на общите сгради и съобщенията, за три години – министър на народното просвещение. Под негово ръководство се правят множество реформи. Основано е Рисувалното училище в София (1896, днес Национална художествена академия); през 1894 е основано първото художническо сдружение (Дружество на художниците в България); Величков участва и в списването на сп. „Изкуство“ – издание на Дружеството. Той има голяма заслуга и за развитието на театъра: увеличава държавната субсидия за трупата „Сълза и смях“ и отпуска държавни стипендии за следване на драматическо изкуство в чужбина. Добронамерен е и към идеята да се открие оперна трупа. Особена е заслугата на Величков за реформирането на образованието: с основен акцент върху преподаването на български език, развитието на писмената реч, методиката на преподаване, извънкласното четене (ученически библиотеки и читални), изнасянето на сказки.

Във времето на усилна политическа дейност той не изоставя и литературните си занимания. През 1895 издава в отделна книга „Писма от Рим“. В периода 1897–1898 е министър на земеделието и търговията. Отказва се от членството си в Народната партия и преминава към Прогресивно-либералната партия на Драган Цанков. След като се оттегля от министерския пост, събира в отделен том своите сонети и ги издава под надслова „Цариградски сонети“ (1899). Главен сътрудник на сп. „Ученическа беседа“ (1899–1902) и директор на сп. „Летописи“ (1899–1904) – в тях помества свои художествени текстове, очерци и преводи. През 1899 издава „В темница“.

От 1902 до началото на 1904 е дипломатически агент в Белград. Принудително е пенсиониран (официално – по здравословни причини) от Народното събрание. С това приключва политическата дейност на Величков и до края на живота си той се занимава само с литература: превежда, публикува свои текстове, сътрудничи на сп. „Художник“, в. „Ден“, сп. „Духовна пробуда“.

Заболява сериозно и през зимата на 1906 заминава на лечение в Мантон, Франция. В средата на април 1907 се връща в София. Разочарован от политическата действителност и от отношението на обществото към него, отпътува за Гренобъл, където умира на 03.11.1907. Тленните му останки му са пренесени в София през пролетта на 1909.

Един от важните въпроси, който критиците засягат, пишейки върху живота и творчеството на Константин Величков, е за приятелството и сътрудничеството му с Иван Вазов. То се основава, от една страна, на общите ценности, в които двамата са възпитавани и които, най-общо, се определят като възрожденски. Оттук – темата за любовта към родината, проблемът за нравственото извисяване на човека, за отговорността му към обществото и пр. Тези теми се откриват преди всичко в лириката на Величков. От друга страна, двамата споделят еднакви естетически възгледи. Като основен пример за сходните им разбирания за литературата критиката посочва „Българска христоматия“ (1884). Навремето тя е оценена съвсем прагматично, като полезна книга, с която ще се улесни работата на учителите и на учениците при изучаване на словесността.

Друг значим и високо оценяван текст на Величков е книгата „Писма от Рим“. Според критиката това е текст, който не може да се определи като описание на видяното и преживяното; фрагментите в него са израз на неговите умения на художник и поет в изграждането на образите. Със своите „Цариградски сонети“ Константин Величков (редом с Вазов) утвърждава сонета като жанр в българската литература, който по-късно намира реализация в творчеството на символистите.

Сериозни са и постиженията му като преводач. Превежда от фр., рус. и ит. ез. творби на редица автори, сред които Юго, Молиер, Расин, Шатобриан, Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Петрарка, Данте и мн. др.

Псевд.: Джовани Белтрафио, Един българин от Южна България, А. Коса, П. Минев, А. И., А. М., В. П., К. В., С., С. К.

Ивайло Димитров

Библиографията е изготвена от Аделина Германова (Книги от... и Книги за...)

и Велислава Маринова (Статии за...)