Крум Кюлявков

Кюлявков, Крум Павлов (Кюстендил, 24.02.1893 – София, 18.12.1955). Роден в семейството на бежанци от Велеш. В началото на ХХ в. семейството му се преселва от Кюстендил в София. Учи и след известно прекъсване завършва Рисувалното училище (дн. Националната художествена академия, 1911–1919). Участва като доброволец в Балканската война (1912), а после за кратко в Първата световна. Сближава се с тесносоциалистически среди и влиза в Синдикалния съюз (1914), по-късно става член на БКП (1919). Следва история на изкуството във Виена (1920–1921). През 1921 заминава за СССР като участник в ІІІ конгрес на Коминтерна. След завръщането си в България е общ работник и учител по рисуване в Копривщица. По време на Септемврийското въстание през 1923 създава въоръжена ученическа група, която след края на въстанието е разкрита и Кюлявков преминава в нелегалност (1924–1926). През 1926 емигрира във Виена, където организира изложбата „Белият терор в България“ (1927). През 1928 заминава за СССР, но през 1938 изпада в немилост и живее под арест. През 1940, чрез застъпничеството на Георги Димитров, се завръща в България, където се включва в комунистическото движение срещу властта като завеждащ сектор на ЦК на БКП и като ръководител на писателския сектор с помощници Л. Стрелков, О. Василев, А. Гуляшки. След Деветосептемврийския преврат участва в кървавото разчистване на сметки с политически опоненти, включително с видни интелектуалци. От септември 1944 е главен редактор на в. „Работническо дело“, културен съветник при българското посолство в Прага (1947–1950). Член е на делегацията за мирния договор в Париж (1947). Извънреден професор и ректор на ВИИИ (дн. Националната художествена академия, 1950–1953). Член на Съюза на писателите на СССР и на Съюза на българските писатели.

Първите поетически опити на Кюлявков датират от 1911, първите му публикации са от 1915 – хумористични творби в сп. „Смях“ (ред. Ал. Божинов). От 1917 сътрудничи на сп. „Българан“ и в този период се запознава с Христо Смирненски, на когото по-късно посвещава свои произведения. Сътрудничи още на редица вестници и списания: „Барабан“, „Маскарад“, „Работнически вестник“, „Заря“, „Патриот“ и др. През 1919 редактира заедно с Христо Ясенов сп. „Червен смях“, където е привлечен и Смирненски, а в периода 1924–1925 заедно с Тома Измирлиев – сп. „Звънар“. Хумористичното творчество на Кюлявков е предимно с фейлетонен характер, като в това отношение е значимо влиянието на писателите около в. „Българан“ и по-късното списание със същото название. Фейлетоните на Кюлявков са тясно свързани с работата му на карикатурист, като е осезаема тенденцията на преминаване от социално-хуманистичната традиция на Алеко Константинов към крайно идеологизираната и политизирана линия на БКП. Подобно е развитието на Кюлявков и като поет – в ранното му творчество е доловимо неумело епигонство на Хр. Смирненски и Гео Милев, последвано от все по-силно „втвърдяване“ на тематиката („Първи май 1924“, „Стачка“, „Димитър Благоев“, „Москва“, „Марш на българския пролетариат“, „Максим Горки“, „Антон Иванов“, „Бригадирка“ и пр.) и лирическата техника – която се архаизира и опростява, за да изпълни необходимата си пропагандна роля. Кюлявков е един от авторите, изковали лозунгарската стилистика в епохата на Г. Димитров – В. Червенков – Т. Павлов, подчинявайки художественото творчество единствено на партийни цели в тоталната словесна война срещу така наричаните „формализъм“, „декаденство“, „буржоазност“, „субективност“. Основен герой и адресат на този тип литература често е Партията, като все по-клиширащият се език я прикрепя към майчинското, а специфичните смислови измествания не пощадяват дори лирическия кодекс на Ботев („Аз може би и тук да падна,/но да умра е невъзможно“, „Моята идея. На БКП“). Често грубият идеологизъм се прикрива зад пацифизма, хуманизма и саможертвата, но основна си остава реториката на борбата, теорията на безкомпромисното и с всички средства воюване.

След 1944 основна линия в творчеството на Кюлявков става драматургията, разбирана като мощен идеологически инструмент на властта с предполагаемите по-директни комуникативни възможности на театъра. Наред с драматурзи като Лозан Стрелков, Орлин Василев и Камен Калчев, Кюлявков прави опит да изгради по съветски образец нов драматически език, който да обслужва марксистко-ленинската доктрина и да обоснове насилническите средства в налагната система. През 1945 се появява първата драма на Кюлявков – „Борбата продължава“, която, дори със заглавието, достатъчно прозрачно изразява замисъла си („победата не е окончателно състояние“, „романтиката на партийната младост не е свършила“). Към темата за нелегалната съпротива на БКП е механично прикрепен „театралният сюжет“ на „любовния триъгълник“, като съвсем елементаризирано и извън всякаква психология са разделени двата крайни лагера на „добрите“ („прогресивният“ учител Симо и нелегалните) и „лошите“ (провокаторът Ненов и полицейските агенти), а в центъра на „драматизма“ е разположена всеотдайната, но манипулирана жена, отдадена на Партията (жената на Симо – Вера), която произнася и заключителния лозунг, послужил за заглавие. Опит да се пренесе темата за борбата извън нелегалната дейност на БКП и партизанското движение представлява пиесата „Диверсанти“ (1952), третираща чувствителната тема за пограничните райони на България с Гърция и Турция и за нелегалната емиграция през 50-те години. С фалшиво-пресилена симпатия са представени образите на българските мохамедани, като отново е призвана „театралността“ посредством драматическия похват „невъзможна любов“ – в случая между ударника секач Али и партийната деятелка Вера. Знакова драматическа творба на Кюлявков е драмата „Първият удар“ (1952), посветена на митологизирания Лайпцигски процес срещу Г. Димитров, която представлява един от първите драматически образци по темата и в общи линии задава по-нататъшния тон, с който тя бива интерпретирана около 20 години след това.

Кюлявков е автор и на комедии, също недвусмислено подчинени на партийния идеологизъм, като сред тях най-показателна е „Борсанови“ (1948), перифразираща вазовския и стефанкостовски сюжет за политическото хамелеонство и нагаждачество, но „актуализиран“ спрямо новия социално-политически ред. В определен смисъл интерес заслужава една от последните мемоарни книги на Кюлявков – „Хляб и още нещо“ (1956), разказваща за детските години на автора в Кюстендил и София и съдържаща някои данни за македонските борби в началото на ХХ в.

Като цяло творчеството на Кюлявков не притежава художествени достойнства и представлява по-скоро документ на една мрачна и противоречива епоха от българската история. Кюлявков е автор и на публицистика и някои произведения за деца. Носител на Димитровска награда (1953), орден НРБ, І степен, Заслужил деятел на културата (1956). Превежда от руски и украински език.

Псевд.: На баща ми син, Апис, Бай Иван, Беден жител, Васка циганьок, Дубинушка, Жупел, Звънар, Камен Фърлен, Маларме Стоичков, Рамен, Ралин и др.

Николай Кирилов

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева