Людмила Балабанова

Балабанова, Людмила Вертер (18.06.1949, гр. Нови пазар) е магистър инженер по телекомуникации, доктор по филология, поетеса. Израства и живее в София. Родът ѝ по бащина линия е от Кюстендил. Оттам вероятно идва и литературната ѝ нагласа. Баба ѝ е страстна почитателка на литературата. Бащата носи името на героя от „Страданията на младия Вертер“. Самият той е наследил тази любов към книгите, чете много, обича поезията, до края на живота си пази тетрадки от ученическите си години с преписани на ръка стихотворения от Лилиев, Дебелянов, Вапцаров, Смирненски; често рецитира – на български и на френски. Майката рисува и пее хубаво.

Людмила Балабанова е завършила Техникума по слаботокова електротехника „А. С. Попов“ в София (1968), а след това (1973) – Висшия машинно-електротехнически институт. Веднага след това става научен сътрудник в Института по съобщителна промишленост и работи там до закриването му през 1992. След пауза от четири години, когато живее със семейството си в Копенхаген, започва работа в Техническия университет като главен асистент, преподавател по компютърни системи (1996–2013). Успоредно с това пише и публикува поезия – в България и в чужбина (на англ. ез., в собствен превод). Специалните ѝ интереси са насочени към източната поезия и култура. Балабанова е най-разпознаваемото българско име в международната хайку-общност – не само като поет, но и като теоретик. Член e на Световната хайку асоциация (World Haiku Association) и неин редактор за България; член е на Американската хайку асоциация (Haiku Society of America); редактор за България на световната Хайку фондация (The Haiku Foundation); редактор за България на Haikupedia; председател на Хайку клуб – София.

Започва отрано да пише поезия, но не публикува в печата. През 1975 предлага цялостен ръкопис в изд. „Народна младеж“. Той е приет за печат (в Библиотека „Смяна“), но излизането му постоянно се отлага. Това демотивира авторката, тя задълго изоставя писането. Връща се към него едва след десетгодишна пауза, като предлага цикъл стихотворения на сп. „Пламък“ (1986, № 3). Получава насърчение от Иван Теофилов, зав. отдел „Поезия“ по това време, и от редактора Владимир Попов. През следващите години публикува редовно в списанието. През 1992, с подкрепата на новите редактори Георги Константинов и Николай Стоянов, ѝ предлагат да издадат нейна книга. Стихосбирката „Драскотина от звезда“, с предговор от Иван Методиев, който е сред ценителите на поезията ѝ, излиза като първата книга на новосъздаденото издателство „Пламък“.

Макар че първите книги на Л. Балабанова не остават незабелязани, нейната „тиха“, съзерцателна поезия трудно се вписва в епатажната стилистика на 90-те години на ХХ в. Може би това е една от причините да се насочи към източната поетика, която ѝ е сродна. Решителна се оказва срещата ѝ с една антология на балканското хайку (“Knots”, 1999), съставена от Димитър Анакиев и Джим Кейшън. Така открива „своя“ жанр. Първите ѝ публикации са в е-сп. „Аозора“, а през 2002 публикува първата си двуезична книга с хайку „Песен на щурец“, която ѝ отваря пътя към световната хайку-общност. Печели редица авторитетни международни награди. През 2003 е поканена на Втората конференция на WHA в Тенри, Япония, а докладът, който трябва да подготви, провокира интереса ѝ и към теорията на жанра. През 2012 защитава докторска дисертация в Института за литература – БАН (на тема „Силата на неизговореното в поетичния текст и максималното ѝ проявление в хайку“).

Людмила Балабанова е автор на девет поетически книги. Макар и цялостно като вътрешна нагласа, поетическото ѝ творчество формално се разделя на „източна“ (в специфични жанрови форми като хайку, хайбун) и „обикновена“ поезия. И в двата си дяла е близко до източната поетика и пряко повлияно от нея, но има и своите родни, български контексти, влиза в определени традиции. Непознаващо класическия стих, то съчетава ярка метафоричност, близка до стила на Кирил Кадийски и Йордан Янков (които са сред любимите поети на Балабанова), с хладния интелектуализъм на Николай Кънчев (друг любим поет); от друга страна, носи сетивна конкретика и крехкост, каквато има у ранния Иван Методиев.

В поезията на Л. Балабанова – и в двата ѝ дяла – доминира проблемът за двупосочно огледалното отношение между човека и природата. То е видяно както в своя едър, космически мащаб и в една подчертано рационална, логическа перспектива, така и в своите най-крехки, сетивно-конкретни измерения. Поетическият изказ е пестелив, с прецизно изваяна образност (с най-финия резец, както казва една от чуждестранните рецензии за нейна книга), а думите и образите само маркират границите на огромни пространства на неизговореното, което е същинският център и същност на поезията ѝ.

Авторските хайку-сбирки на Л. Балабанова и книгата ѝ с хайбуни (двуезични – на бълг. и англ. ез.) са отбелязани в най-престижните периодични издания за хайку: “Frogpond” и “Modern Haiku” (САЩ), “Blithe Spirit” (Англия), “Mahoroba” (Япония) и др. Нейни стихотворения са включени в антологии във Франция, Германия, Белгия, Холандия, Словения, Румъния, САЩ и в повече от десет японски антологии. По-важните ѝ награди са от специалния конкурс по случай 360-годишнината на Башо (Япония, 2005), конкурса между участниците във Втората eвропейска хайку конференция (Швеция, 2006); първа награда за англоезично хайку от Международния хайку фестивал в Румъния (2013). Книгата ѝ „Слънчогледова нива“ (2019) печели две престижни награди: на хайку фондацията “Touchstone Distinguished Books Award” и наградата за най-добра книга с хайбуни на HSA.

Людмила Балабанова е автор на теоретичното изследване „Хайку: водно конче под шапката (силата на неизговореното)“ (2014), най-сериозното от този род у нас. Съставител и редактор е на антологията със 101 български хайку „Огледала“ (2005; на бълг., англ. и фр. ез.), която има сериозен международен отзвук.

Пламен Антов

Библиографията е изготвена от Нина Зафирова