Маргарита Петкова

Петкова Иванова, Маргарита (София, 21.02.1956). Завършва 22. гимназия „Г. С. Раковски“  в София (1974) и българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ (1979). Работи като коректор в издателство „Медицина и физкултура“ (1980–1981) и като редактор в литературен алманах „Мизия“ (1983–1988) и издателствата „Христо Ботев“ (1996–1999) и „Захари Стоянов“ (2008–2011). От 2011 е член на Управителния съвет на Национален фонд „Култура“ при Министерството на културата.

Първата публикация на Маргарита Петкова е стихотворението „Върви си“ във в. „Средношколско знаме“ (1973). Публикува във в. „Пулс“, „Литературен фронт“, сп. „Пламък“, „Септември“, сп. „Факел“ и др. Външен анализатор на в. „24  часа“. Поддържа авторски колонки в различни сайтове. Автор е на повече от 13 стихосбирки. Много от стихотворенията ѝ („Иване, Иване“, „Само за жени“, „Болката отляво“) се превръщат в песни. Композиторите Стефан Димитров, Вили Казасян, Асен Масларски и др. пишат музика по текстове на М. Петкова.

През 80-те години във в. „Литературен фронт“ (1980) излиза статия на Георги Джагаров за поезията на М. Петкова, в която подчертава освободеността и самоувереността на поетесата. Тази публикация се оказва решаваща за по-нататъшното ѝ развитие. Дебютната ѝ стихосбирка „Дива къпина“ (1983) получава положителна оценка от критиката. Задъханите ѝ строфи се извисяват рязко над дебютите на връстниците ѝ. Критиците разглеждат писането на Петкова като демонстрация на това, което е показателно и за Борис Христов, и за Миряна Башева преди нея – талант и характер.

Характерен образ в поезията на М. Петкова е образът на неспирно търсещата любов жена, на катарзисните преобразования и разрушенията в душата на лирическата героиня. Този поетичен образ конструира особена авторефлексия, себевграждане в поетическото слово, себепрочит и самоанализа от страна на самата авторка.

Любовта винаги е изживявана в крайни емоционални състояния – забързана, забранена, мигновена, с трескави движения на телата, обгърнати от нежността на дъжда („Дива къпина“). Любов, потънала в долнопробна кръчма, където виното и ракията пеят старата песен за убийствената рутина между двама души, където скандалът е средство за връщане на страстта в отношенията.

В своето писане М. Петкова постоянно изправя емоционалността на жената пред бездната на отчаянието („Ненаписани стихотворения“), за да разкрие нейния импулс да се бори за себе си, прикована към живот, който я обезличава, да очаква принца от приказката за Пепеляшка, докато междувременно с влюбен патос глади ризи и прегръща прахосмукачката в очакване на пантофката. В „Окото на урагана“ (1996) за първи път се появява образът на морето – и като главен герой, и като средоточие на разгърналата се съблазън, фиксирана в окото на урагана, където оцеляват само най-смелите, където трябва да положиш усилия, когато няма вятър, за да задвижиш кораба със собствените му гребла. В тази стихосбирка много силно е въведен мотивът за грехопадението на Ева, само че в режим на реванш към змията. Но този реванш и изчистване на греховете е необходима жертва, която единствено съвременната Ева може да направи, за да освободи своите деца от грешките на предците.

През 2013–2014 излизат двете части на стихосбирката „Абсурдни времена“ в съавторство с Добромир Банев. В този поетичен експеримент се сблъскват и допълват двата гласа: женският – разпилян, стихиен и необуздан; мъжкият – подреден, логичен, уравновесен. През 2017 по едноименната книга на поетите е направен спектакъл, в който тяхната поезия оживява в изпълнение на Нона Йотова и Петър Антонов. В последната си книга „Тъй рече Виктор“ (2018) Петкова навлиза в темите за живота и смъртта, за доброто и злото. Това е най-проникновената откъм философска образност книга, засягаща универсалните теми за съществуването, за мястото на човека не само в собственото му битие, но и в един свят, в който своеволията и нарушаването на пространството на другия (физическо и емоционално) се регулират, получават възмездие от по-висши от човека сили. Автор на мюзикъли за ансамбли, на мюзикъла „Неизпетите песни“, в сътрудничество с „НЛО“ и др.

Маргарита Петкова е носител на националните награди Цветан Спасов (1984), Южна пролет (1984), Христо Ботев (1996), Изворът на белоногата (2002), Димчо Дебелянов (за цялостен принос, 2007), Златна амфора (2009), Носител на просветата (2016); на Годишната награда на Съюза на българските писатели (1997, 2007). Има официален почетен статут на експерт с висок престиж и обществено признание в областта на културата и значка Златна книга за принос към развитието на българската култура от Съвета на европейската и научна общност (2011). Печели Голямата награда в Международния поетически конкурс „Лирични гласове“ (София, 2012).

Преводач от руски на стихове на Марина Цветаева, Анна Ахматова, Андрей Вознесенски и др.  Нейни произведения са превеждани на почти всички европейски езици.

Елена Борисова

Библиографията е изготвена от Нина Зафирова