Марий Ягодов

Ягодов, Марий (псевд. на Марин Петров Бочев) (Долни Дъбник, 17.08.1912 – 17.02.1996). Завършва шести гимназиален клас в родното си село (1928) и педагогическото училище в Ловеч (1931). Работи като учител в с. Долни Дъбник (1931–1940) и в с. Войница, Велешко (1940–1941), където е граждански мобилизиран. Следва във Финансовия отдел на Държавното висше училище за финансови и административни науки (дн. УНСС, 1941–1944). Участва като военен журналист във Втората световна война (1944–1945). Работи във в. „Земеделско знаме“ (1945–1947; 1953–1967) и в Българската земеделска народна банка (1946–1953).

Ягодов започва да пише още в ученическите си години. За първи път печата стихове във в. „Мисъл“ (1931). Сътрудничи и на в. „Литературен глас“ (1940–1941). Първите му стихосбирки – „Дим над градовете“ и „Тревога“, излизат съответно през 1938 и 1939. От края на 30-те години е и първият опит на Ягодов в областта на драмата – „Земя“ (1938). След 1944 той се посвещава основно на драматургията – публикува пиесите „Нова чест“ (1945), „Предтечите“ (1947), „Нещастният пасианс“ (1948), „В поле широко“ (1951), „Двубоят“ (1953).

През 1956 излиза първият роман на Ягодов – „Горун призори“, а през 1963 – неговото продължение „Антина и ветровете“. Двата романа са посветени на съдбите на жителите на с. Горун непосредствено преди и няколко години след 9 септември 1944. Първата част на дилогията се възползва от някои традиционни вазовски, йовковски и елинпелиновски наративни похвати и мотиви, но основно обслужва властващата по това време идейна и политическа доктрина, противопоставяйки в духа на соцреализма протагонист, прогресивен герой комунист, и антагонист реакционер. Въпреки настъпващите чрез творчеството на Д. Димов и Д. Талев през 50-те години промени в характеристиките на големия епически роман, „Горун призори“ остава преобладаващо в компилативното смесване на националната повествователна традиция за селото и патоса на Съпротивата, доближавайки се по този начин до поетиката на Г. Караславов. В „Антина и ветровете“ настъпват значителни изменения както по отношение на посланието, така и в наративната структура. Отново опирайки се частично на национално утвърден литературен мит – мотива за мощта и пагубното въздействие на женската красота, разработен от Й. Йовков в „Албена“ – романът разгръща обширна галерия от образи. Макар отново да разчита на двоичното противопоставяне (представителите на новата комунистическа власт срещу тези на земеделската опозиция), творбата предлага значително по-пъстра художествена картина и по-усложнен психологизъм. Моралните казуси, рамкирани от националния пиетет към земята, са развити до степените на драматизма в сюжета за колективизацията, с което този роман на Ягодов предвещава творби като „Хайка за вълци“ на И. Петров.

В повестта „Мюмюновите гълъби“ (1962) Ягодов отново се насочва към епохата около деветосептемврийските събития, но усъвършенства белетристичния си модел. Преломният исторически момент се превръща от основен обект на изображение във фон за разказваната съдба на не-героя, на този, който не прави историята и Мита, на „обикновения човек“. Разказът за съдбата на българомохамеданина Мюмюн се досяга до дълбинната психологическа проблематика, до бездните на несъзнаваното, а художественото послание изкристализира в извечната хуманистична символика на гълъба.

До голяма степен връх в повествователното майсторство на Ягодов е романът „Оброчни пришествия“ (1980). Историческият момент отново е значителен за съдбата на България – времето на Деветоюнския преврат, Септемврийското въстание и белия терор. Погледът към тази драматична епоха отново е „негероичен“, обагрен от наивитета и необичайността. Разказът за любовните отношения на трите деца на Гюло e иронично-пародийно воден като средновековен летопис. Странното, чудесното, видението, халюцинацията, сънят са основни за визията върху събитията, с което творбата се доближава до поетиките на Й. Радичков и В. Попов, до светогледа, характерен за магическия реализъм. „Сладкодумството“, уж простото народностно разказвачество, е основният стилово-езиков белег, а фабулната структура, за разлика например от „Антина и ветровете“, е доста по-опростена.

Късната белетристика на Ягодов също е заредена с известна експерименталност. Така в новелите от книгата „Автопортрети – съвременни и вечни…“ (1986) антифашистката тема е оформена в три „автопортрета“ – видово изместване, провокиращо границите на изкуствата и жанровете, идеята за себевъзприятието и възприемането на времето.

Ягодов е носител на почетното звание Заслужил деятел на културата (1985).

Негови творби са преведени на литов., пол., рус. и чеш. език.

Николай Кирилов

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова