Марко Ганчев

Ганчев, Марко (Марко Ганчев Маринов) (с. Марча, дн. квартал на гр. Дряново, 13.02.1932). Завършва гимназия в Дряново (1950) и българска филология в Софийския университет (1955). След получаването на висшето си образование е изпратен от Съюза на българските писатели в Тирана, Албания, за да се подготви за преводач на поезия от албански език (1955–1956). След завръщането си е назначен като коректор в изд. „Български писател“ (1958–1959). От 1961 започва богатият редакторски опит на Марко Ганчев: редактор във в. „Народна култура“ (1961); член на редколегията и завеждащ културния отдел на в. „Стършел“ (1961–1967); завеждащ редакция „Поезия“ в изд. „Народна култура“ (1968–1971). През 1971 е изключен от БКП заради отказ да подпише писателската резолюция срещу Нобеловата награда на дисидента Ал. Солженицин и продължава да работи в изд. „Народна култура“, но като редови редактор (1971–1979); редактор в сп. „Съвременник“ (1979–1984); главен редактор на алманаха за хумор и сатира „Апропо“, издание на Дома на хумора и сатирата в Габрово (1984–1989). През 1988 е сред основателите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, а през септември 1989 започва да чете два пъти седмично по радио „Свободна Европа“ есета под общото заглавие „На прощаване с тоталитарната система“. Редакторската му кариера завършва като главен редактор на вестник „Литературен фронт“, преименуван по негова идея в „Литературен форум“ (1989–1993). Ганчев е депутат в VII Велико народно събрание (1990–1991). Посланик на Република България в Република Беларус (1993–1999), след което остава писател на свободна практика.

Дебютира десетгодишен със стихотворение във в. „Другарче“ (1942). През 40-те години сътрудничи редовно със стихове на в. „Средношколско единство“ („ЕМОС“). Като студент печата стихове във вестниците „Народна младеж“, „Литературен фронт“, „Стършел“, както и в редица литературни списания и сборници. Първата му стихосбирка – „Семената зреят“, излиза през 1957, заедно с други първи книги на поети от т. нар. Априлско поколение. Талантът му обаче го води към собствени оригинални пътища. Поетическото му амплоа е на лирик и сатирик, на тъжен ироник. Жанровият му спектър включва лирични, сатирични и лирико-сатирични стихотворения и поеми, басни, епиграми, есета за възрастни, както и стихове и приказни поеми за деца.

Обект на сатирата му е обществото при която и да е Система. Зарядът ѝ – писателската му съвест. Ганчев няма конюнктурни произведения, няма идеологически реверанси. Размисълът и находката на мисълта са импулсът и ядрото на творчеството му. „Смешна тъга. Избрани стихове“ (2002) може да се разглежда като антологичен сборник, организиран в 21 раздела, представящи тематичното и жанровото богатство на поетическото му творчество. Естетически Ганчев заслужено влиза в сатирично-смеховата култура по време на социализма, но и по време на прехода след него. Последните му сатири могат да се прочетат в интернет.

В творчеството на Марко Ганчев за деца игровите му подходи изненадват с многообразието си. Активирането на експресивните възможности на езика с неговата многозначност създава игрово смислопораждане, съответстващо и на детското словотворство. Дори когато на корицата на книгите му стои етикетът „за начална училищна възраст“, те имат универсален адресат. Като „детски“ те ангажират въображението, помагат на „малките“ „да проникнат в истинския живот през прозореца вместо през вратата“ (Джани Родари). От своя страна възрастният читател освен естетическото удоволствие от словесната игра получава удовлетворение от иронично-смехово-наивистично изказаните истини. Така един и същ текст може жанрово да варира от приказна поема за деца до политическа алегория.

Есетата, като най-зряла отливка на мъдростта на твореца, според собствената му типология са „литературни“, „политически“, „иронични“ и „мемоарни“. Заглавието на мемоарите му „В търсене на изгубеното племе“ (2012) завоалирано представя ироничната гледна точка на мемоариста.

Преводач на стихотворения и поеми от албанския писател Мигени (Милош Никола) – „Песен на гордата болка“ (1958); „Избрани стихотворения“ от Ярослав Смеляков (1964); „Избрани стихотворения“ от Сергей Смирнов (1966); на класическия индийски епос „Махабхарата. Рамаяна. Индийски епопеи“ (1972); на сборника със старофренски средновековни фаблиа „Кесия с ум“ (1976); на албански народни песни „Между две планини високи“ (1979). Обогатява родната литература за деца с преведените две поетически книги на Вл. Маяковски: „От корица до корица ту слон, ту лъвица“ (1979) и „Кое нещо е добро и кое е лошо“ (1986), както и с три на Вилхелм Буш: „Макс и Мориц“ (1983), „Цоп и Цап“ (1988) и „Отмъщението на слона“ (1992).

Носител на редица награди, сред които: П. Р. Славейков за цялостно творчество за деца и юноши (2001); орден Стара планина, I степен за изключителен принос към българската култура (2002); Райко Алексиев за цялостно литературно творчество и принос в областта на хумора и сатирата (2003); Константин Константинов за цялостен принос в областта на детското книгоиздаване (2008) и др.

Светлана Стойчева

Библиографията е изготвена от Диана Ралева