Марко Марчевски

Марчевски, Марко (псевд. на Марко Маринов Марков) (с. Марча, дн. част от гр. Дряново, 1.10.1898 – София, 10.04.1962). Роден в бедно семейство, завършва гимназиалното си образование в гр. Дряново и веднага след това заминава за София, където се отдава на литературна дейност. В този най-ранен период публикува главно хумористични стихове във в. „Българан“, „К’во да е“, „Поглед“, „Свят“, „Ехо“, „Село“ и „РЛФ“. Постепенно влиза в средите на левите писатели, особено след Първата световна война, когато заедно с Н. Хрелков и Ст. Мокрев започва да издава литературния седмичник „Възход”, който скоро е спрян заради публикация на Гео Милев. Веднага след това заедно с Хрелков, Гео Милев, Хр. Ясенов, А. Страшимиров и други леви писатели се включва в създаването на новото списание „Пламък“, на което е издател. След спирането му е арестуван и осъден на една година строг тъмничен затвор с лишаване от граждански права за 3 години. По пътя за Хасковския затвор при смяна на влака на гара Раковски успява да избяга и се прехвърля в Гърция, но е заловен и изпратен в концлагер на о. Сирос. (Всичко това научаваме от мемоарната книга „Априлски дни 1925“ от 1956, която съдържа интересни свидетелства за възникването на сп. „Пламък“ и събитията от 1923–25.) През септември 1925 М. Марчевски емигрира нелегално от Гърция в Съветския съюз, където продължава да се занимава с журналистическа и литературна дейност – отначало в Ленинград, а след това в Харков, където се установява задълго. Завършва литературния институт „Тарас Шевченко“ в Харков, а след това и аспирантура, чете лекции по българска литература. Там издава (на бълг. ез.) и първите си книги с разкази „Бунт“ (1930) и „Окървавената Огоста“ (1931) със сюжети от Септемврийските събития в България.

Завръща се в родината през 1934, продължава да сътрудничи с разкази, репортажи и публицистика на левите издания („РЛФ“, „Кормило“, „Щит“ и др.). Споделя впечатленията си в репортажния двутомник „Осем години в Съветския съюз“ и „Утро над полята“ (1934–35). Осакатен от цензурата, той излиза в автентичния си вид през 1945 под общия наслов „Съветски хора“. През 30-те години Марчевски публикува сборници с разкази и романи („Село“, 1937 – за „класовото осъзнаване“ на българското село; „Страх“, 1938 – със сюжет от ранната съветска действителност), в които се опитва да утвърждава метода на т.нар. социалистически реализъм, но художествената стойност е засенчена от идейната тенденция. Изключение е юношеско-историческата повест „Калофер войвода“ (1938). Но най-стойностното му дело през този период са двете енциклопедии, които издава – „Малка философска енциклопедия“ (1939) и „Малка литературна енциклопедия“ (1940), те имат етапно значение. През този период неколкократно е арестуван, интерниран е в Смолян, по време на войната е изпратен в концлагер (1941–43), а след освобождаването си минава в нелегалност.

След 1944  се отдава основно на детско-юношеска литература, включително и като редактор за издания за деца: „Весело другарче“, съвм. с К. Калчев (1944). През 1946  редактира в. „Лост” (съвм. с Дим. Пантелеев). Работи като редактор в изд. „Народна младеж” (1947–48) и сп. „Септември“ (1952–54). Чете лекции по руска и съветска литература във ВИТИЗ (1951–61).

Именно последният период в творческия му път, когато се насочва основно към юношеската литература, е най-ползотворният. Марчевски създава класически образци, като успява да съчетае по успешен начин идеологическата норма на епохата с динамичен сюжет, който увлича младите читатели. За кратко време написва поредица повести и романи, в които разказва за деца-герои от антифашистката съпротива: „Сините скали“ (1948), „Партийна тайна“ (1948), „Героите на Белица“ (1950), „Митко Палаузов“ (1951). В тях биографично-документалната основа е превърната в пълноценно художествено четиво със силен приключенски елемент. Всички те имат множество преиздания до 1989. Приключенски е сюжетът и на повестта „Тайнствените светлини“ (1958) – за залавянето на проникнал през границата диверсант.

Най-голямото и трайно постижение на М. Марчевски е „Остров Тамбукту“, ч. І (1956) и ч. ІІ–ІІІ (1957), който е класическият български приключенски роман. Макар актуалният идеологически елемент да не липсва и тук, той е органично вписан в сюжета. Романът е увлекателно четиво за приключенията на български корабокрушенец на остров в Индийския океан, където попада на дневника на Магелан. Действието се развива по време на Втората световна война. Островът се оказва плацдарм на съперничеството между японци и американци, еднакво брутални спрямо местните „диваци“. Напразно главният герой се опитва да постигне мир между тях и белите колонизатори – накрая островът е унищожен от американските снаряди. Романът има издания в Украйна (1960) и Русия (2008).

Занимателен сюжет разгръща и недовършеният роман „Диарбекирски заточеници“, от който е написана само първата част (1960). Заедно с „Калофер войвода“ той бележи историческата тематика в юношеско-приключенското творчество на писателя. Именно то е, което гарантира мястото му в българската литература, въпреки че М. Марчевски твори в широк спектър – от сборници с народни приказки и разкази за трудната съдба на децата в т.нар. „трети свят“ (в късните си години) до политически репортажи и публицистика (в ранните), включително съставителство на енциклопедии, руско-български речник (1938) и разговорник (1945), практическо ръководство за изучаване на руски език (1940). Превежда руско-съветски писатели (М. Шолохов, М. Горки, Илф и Петров, А. Гайдар и др.), както и юношески творби от англ. и фр. ез. („Чичо-Томовата колиба“ от Х. Бичър-Стоу, „Петнадесетгодишният капитан Дик Сенд“ от Ж. Верн и др.).

Други псевд.: Марко Марковски, Марчо Марчовски, Марчо-Марча, Панкрас, д-р Панкрас, Щастлив нещастник и др.

Пламен Антов

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева