Мирела Иванова

Иванова, Мирела Цветкова (София, 11.5.1962). Завършва Немската езикова гимназия в София (1981) и българска филология в Пловдивския университет (1985). Работи като главен уредник в къща музей „Иван Вазов“ (1999–2016), драматург на Народния театър от 2016. Иванова е един от създателите и активни участници в поетическото общество „Петък 13“. Автор и водещ заедно с Бойко Ламбовски на телевизионните предавания „Петък-13“ и „Остров за блажени“ по Българската национална телевизия (1994–1998). Преподава в магистърската програма „Преводач-редактор“ в Софийския университет (2011–2018). Води авторска коментарна рубрика по радио „Дойче веле“ (2003–2016). Литературен наблюдател на в. „Стандарт“ (1993–1996) и „Капитал“ (1999–2002).

Автор и сценарист на два документални филма за Иван Вазов: „И мойте песни все ще се четат“ (реж. Андрей Алтъпармаков, 2000) и „Великите българи: Вазов“ (реж. Лъчезар Аврамов, 2007). Автор на документалния филм „Град от думи“ (2004), разказ за литературния проект „Едно немско пътуване към Пловдив“. Съсценарист на игралния филм „Аз съм ти“ (реж. Петър Попзлатев), номиниран за най-добър сценарий на Съюза на българските филмови дейци (2013).

Съставител е на поетичните антологии „Странстването на камъните. Съвременни немски поети“ (1994); „Придавам форма на копнежа. 33 поетеси от България, Сърбия и Македония“ (2004); „Балкански азбуки: България“ (2008), на немски и български език, както и на книгата с творби на Мара Белчева „Един живот“ (1995).

Мирела Иванова е стипендиантка на престижни европейски фондации. Ръководи и участва в екипите на международни литературни проекти. Изнася авторски рецитали и четения в Германия, Великобритания, Белгия, Австрия, Унгария, Италия. Представлява България в редица авторитетни литературни форуми – „Европа пише“, „Поезия на съседите“, „Поезията в града“, „Кафе „Европа“, „Европа на майчините езици“, „Културата като лукс“ и др.

Автор е на разкази, литературна критика и публицистика, сценарии и пиеси, превежда от немски език. Първите ѝ стихове са публикувани в сп. „Родна реч“ (1977). Дебютната ѝ книга „Каменни криле“ (1985) провокира широк читателски интерес, но и идеологически конотирани отрицателни рецензии. Стихосбирките ѝ  „Шепоти“ (1989), „Самотна игра“ (1990), „Памет за подробности“ (1992) и „Разглобяване на играчките“ (1995) не само налагат нейния оригинален поетически стил, но и заемат видимо място в културното пространство на 90-те години на ХХ в. Те се вписват в естетическата парадигма на постмодернизма, но настояват не толкова на ироничната деконструкция или на патетичната еуфория, а на по-фина и болезнена чувствителност към социалната проблематика и нравствено-етичните трансформации, характерни за времето. Иванова допуска читателя в интимните пространства на любовта, изневярата, самотата, отчуждението, защото за нея поезията е интелектуална изповед и разголващо емоционално откровение. Антологичните ѝ книги „Еклектики“ (2002) и „Любовите ни“ (2012) създават последователно търсена приемственост между предишните стихосбирки на поетесата, утвърждават характерните за поетическия ѝ почерк авторефлексивни напомняния – доразвиване на познати сюжети, автоцитати, променени заглавия. Органично свързани в промислени тематични цикли, стихотворенията преодоляват ограничеността на конкретните поводи, оттласкват се от контекста на книгите, в които са публикувани, и оформят нов, хармонично споен мегасюжет.

Заглавията в „Седем. Стихотворения (с) биографии“ (2018) са разгърнати, почти репортажни описания, но те са не само лични биографеми, а универсални истории за съвременната жена. Нейния противоречив образ Иванова моделира и в книгата „Бавно“ (2009) – чрез актуални културни, политически и битови реалии. Заглавието на втората прозаична книга на авторката – „Всички разкази са за теб“ (2012), експлицитно заявява диалогичност и провокира читателя не просто да съпреживее отделните сюжети, а да се идентифицира с техните герои. Подчертаната кинематографична експресивност сгъстява емоцииите – болката от все по-малките мечти и все по-прагматичните житейски хоризонти, но и надеждата за откриване на нови опорни точки във възможната и невъзможна любов, в обичта към детето, в духовните предмети, заредени с памет, която носи сила и познание.

Публицистичните текстове, събрани в книгата „Площад България, високи патоси и всекидневни притчи“ (2016), коментират многоликата реалност на нашата съвременност, абсурдния български преход, който според авторката е пълен с толкова несъвместими изречения – без главна буква и без надежда за край. Те представят позицията на М. Иванова за моралното и материалното опустошение, за разпадналите се утопии, за поруганите илюзии, за погубващата липса на съпричастност, за отговорноста да бъдеш свободен.

Мирела Иванова опитва и в полето на драматургията – пиесите „Бележките под линия“ (със съвременна проблематика) и „О, ти, която и да си...“ (пиеса, която хармонично събира документални свидетества и поезия, за да създаде достоверна, но и метафорична картина на любовта и дискретно да очертае портретите на любимите жени в живота на Иван Вазов).

Мирела Иванова е носителка на престижни международни и национални награди: Наградата за студентска поезия (Шумен, 1981); наградата Цветан Зангов (Пловдив, 1984); Наградата на Съюза на българските писатели за най-добра поетична книга – „Памет за подробности“ (1993); Наградата на Сдружението на българските писатели за най-добра книга – „Еклектики“ (2002); Наградата за поезия на вестник „Труд“ (1999); Националната награда Христо Г. Данов (2003); наградата за модерна поезия от Източна и Югоизточна Европа Хуберт Бурда (2001). През 2018 е удостоена с Наградата на София за литература, наградите за поезия Николай Кънчев и Перото за стихосбирката „Седем. Стихотворения (с) биографии“.

Две книги на М. Иванова са издадени в Германия: “Einsames Spiel” (2000) и “Versöhnung mit der Kälte” (2004). Нейни произведения са преведени на англ., исп., итал., пол., рус., унг., фр., чеш. ез.

Елка Трайкова

Библиографията е изготвена от Нина Зафирова