Михалаки Георгиев

Георгиев, Михалаки (Михалаки Георгиев Лозанов) (Видин, 11.08.1852 – София, 14.02.1916). Учи в родния си град, през есента на 1869 със застъпничеството на Драган Цанков заминава за Табор, Чехия, където завършва IV клас на реалната гимназия и изкарва двугодишен курс в известното Таборско индустриално-земеделско училище (1872–1874). След дипломирането си преподава природонаучни дисциплини в четирикласното училище във Видин (1874–1878). Първата му публикация е тематично свързана със специалността му – агрономство: „За храната на растенията“ (сп. „Право“, 1873). Сътрудничи и на сп. „Читалище“. Непосредствено след Освобождението Георгиев е назначен от видинския губернатор Сергей Тухолка за управител на Видинската митница, а впоследствие става ревизор в Митническия отдел при Министерството на финансите. В периода 1880–1884 той се връща към учителстването; преподава една година в Ломската държавна реална гимназия зоология, ботаника, физика, химия; изпълнява за кратко длъжността директор, а през последните си две учителски години е първостепенен учител в Софийската мъжка гимназия. През 1884 става началник на Земеделческо-търговското отделение при Министерството на обществените сгради, земеделието и търговията, а през 1892 – директор на първото българско Земеделческо и промишлено изложение в Пловдив (предшественик на днешния Международен панаир в Пловдив). На 16 август 1894 Георгиев встъпва в изпълнение на длъжността секретар при Княжеското агенство във Виена, където остава до края на 1896. С указ от 14 ноември 1896 е назначен на поста княжески дипломатически агент в Белград.

След падането на режима на Константин Стоилов на 18 януари 1899, Георгиев, заедно с още няколко политически лица, бива отзован. Насочва се към журналистическа и издателска дейност, която вече му е позната, тъй като още през 1884 създава в. „Домакин. Лист за земеделието, индустрията и търговията“. В периода 1906–1908 основава и редактира в. „Балканска трибуна“ – ежедневник, неофициален орган на т.нар. Опозиционен блок, който води борба против „личния режим“ на стамболовистките правителства на Д. Петков и д-р Грудев. В рубриката „На припек и на сенка“ писателят публикува редица хуморески, сатири, стихотворения и фейлетони, сред които: „Нова песен на стар глас“ (№ 1, 1906), „Какво дума дядо Лало от село Кършни-вир: Фейлетон“ (№ 2, 3, 7, 1906), „Фейзула ходжа ефенди: Фейлетон“ (№ 2,1906), „Каква „промяна“ иска народът? Статия“ (№ 361, 1906), „Последна молба на българския данъкоплатец. Стихотворение“ (№ 40, 1907), „Прахът на един тиранин. Стихотворение“ (№ 42, 1907), „Кой пие и кой плаща. Злободневка в стихове“ (№ 44, 1907), „Кой е недозрял, народът или водителите му? Статия“ (№ 375, 1907), „Властоносци, четете историята! Статия“ (№ 378, 1908), „Държавна дисциплина“ или „дисциплинарни държавници“. Статия“ (№ 397, 1908). Ежедневникът често е конфискуван от полицията, против редакторите се повеждат съдебни дела за обида на монарха. Повикан на разпит по едно от многобройните дела срещу печата, Георгиев отказва да внесе гаранция за неотклонение и е отведен в Черната джамия (тогавашния централен затвор).

В последните години от живота си е председател на Дружеството на столичните журналисти и Дружеството на българските писатели и публицисти, чиито делегации предвожда на X Всеславянски събор в Белград (1911) и на XI Славянски журналистически конгрес в Прага (1912). Член е на Физико-медицинското общество в София в резултат на четената от него публична лекция за ембриологическите органи на рибата (1880), от 1884 е редовен член на Българското книжовно дружество, а през 1885 е избран за дописен член на Сръбското земеделско дружество в България.

В софийския дом на Георгиев от средата на 80-те години често се събират интелектуалци и хора на перото: Иван Вазов, Христо Белчев, Иван Шишманов (бивш негов ученик от Видин, 1876), д-р Кръстьо Кръстев (също негов бивш ученик – от Софийската мъжка гимназия), Атанас Илиев, проф. Беньо Цонев, Тодор Влайков. Това е първият литературен кръг в България, оформил се след Освобождението. Той предхожда литературния кръг „Мисъл“ с няколко години.

Георгиев печата първия си разказ – „Кървавото примирие: епизод от Сръбско-българската война“ (1890), в сп. „Денница“. Следващите му произведения са публикувани на страниците на списанията „Мисъл“, „Български преглед“, „Летописи“, „Ученическа беседа“, „Младина“, „Илюстрация Светлина“, „Художествена култура“, „Виделина“, „Трудолюбие“ и във вестниците „Реч“, „Вечерна поща“, „Родина“, „Църковен вестник“.

Михалаки Георгиев е един от авторите на 90-те години на XIX в., заедно с Ив. Вазов, Т. Влайков и А. Страшимиров, чиито творби оформят жанровия модел на българския разказ. Характерно за времето, те често са маркирани от допълнително уточняване: „драска“, „скица“, „хумореска“, „черти из нашия съвременен живот“, „хумореска из нашия съвременен живот“, „разказ из нашия селски живот“, „спомени от турско време“, „разказ из народния живот“ и т.н. Част от разказите и повестите на писателя („С тебешир и с въглен“, „Кочо Кюскията“, „Разкумил кума си!“, „Неразбория“, „От късмета е всичко на тоя свет“, „Имане“, „Три срещи“, „Лъжовна клетва“, „От зло на по-зло“) са с подчертана социално-критическа насоченост. Тематично те се вписват в типичните следосвобожденски сюжети: разочарование от реалността, опозицията „преди – сега“, съвременността като крах на доосвобожденските идеали, или както авторът лаконично обобщава в разказа „Три срещи“: „Рози садихме, а само тръни поникнаха!“. Други разкази на М. Георгиев (подобно някои на Т. Влайков) се обръщат към миналото, идеализирайки го като свят на патриархални ценности, далеч от хаоса на настоящето („Рада“, „Тошо“, „Молла Мутиш бег“, „Тахир беговица“). Съществена роля играе езикът – като маркер на изгубения код на разбирането, но и като богатство, пластика, изпъстрен със северозападни диалектизми (предимно от родния му край) и турцизми.

Приживе Михалаки Георгиев не издава книга със съчиненията си. Едва към 1911 той започва да планира издаване на 1 или 2 илюстровани тома. За тях са били подготвяни скици, но заболяване и политически събития възпрепятстват начинанието. Една година след смъртта му редакцията на „Походна войнишка библиотека“ издава като пореден № 23 книжка, съдържаща три от най-известните му творби: „Рада“, „Молла Мутиш бег“ и „Бай Митар пророкът“. След края на Първата световна война Г. Д. Юруков публикува два тома съчинения на Михалаки Георгиев, в които влизат седемнайсет разказа и хуморески, подбрани и подредени от Борис и Александър Георгиеви (синове на писателя). Предговор към първия том пише Иван Вазов.

Носител е на множество отличия, сред които: ордени Св. Александър, V, IV и III степен, орден Желязната корона, III степен; Народен орден за гражданска заслуга, IV степен; различни медали и кръстове.

Маринели Димитрова

Библиографията е изготвена от Аделина Германова (Книги от... и Книги за...)

и Велислава Маринова (Статии за...)