Младен Исаев

Исаев, Младен (псевд. на Младен Исаев Младенов) (с. Балювица, Монтанска област, 7.06.1907 – София, 14.05.1991). Роден в бедно семейство. Учи първоначално в родното си село, а после в средно механотехническо училище в София, откъдето е изключен през 1922 за участие в ученическа стачка. Продължава образованието си в Берковица, както и активната си политическа дейност. Едва 16-годишен взема участие в Септемврийското въстание (1923) като един от най-младите „септемврийци“, а след разгрома му помага на нелегални дейци да се прехвърлят в съседна Югославия. (Събитията са подробно описани в късната мемоарна книга „Незабравимото“, 1976.)

След въстанието е гимназист във Враца. По това време публикува първите си стихотворения във в. „Въздържателно ехо“ (1926), в които се чувства силното влияние на Христо Смирненски. Когато през 1926 каналът е разкрит, сам емигрира в Югославия. Там за кратко е арестуван (Белград), принуден е да работи нощна смяна в захарна фабрика (гр. Велики Бечкерек), където заболява. За известно време е в санаториум за туберкулозно болни на адриатическия остров Хвар, откъдето пише писмо до Максим Горки в Капри (20 дек. 1927). От тук изпраща и първите си разкази в сп. „Наковалня“ (редактирано от Димитър Полянов) – лирическите импресии „Експлозия“ и „Червеното флагче“; те обаче не бележат трайна следа в литературното му развитие. (Преди това е изпратил репортаж до Страшимировия вестник „Ведрина“.)

Завръща се след амнистията през есента на 1929 и се установява в София, където се отдава на политическа и литературна дейност. Първите му зрели стихове се появяват във в. „Дума“. Впоследствие продължава активно да публикува, предимно в левия печат: „РЛФ“, „Щит“, „Звезда“, „Литературен преглед“, „Българска мисъл“ и др. Редактор е в партийните издания в. „Ехо“ (1930–1931) и сп. „Наша мисъл“ (1931–1932), чиито книжки са конфискувани от полицията. Член е на редколегията на партийния орган в. „Работическо дело“ (1930–1934), а в продължение на почти цяло десетилетие (между 1933 и 1942) работи и в Съюза на българските писатели. Тъкмо през този период – 30-те години – създава представителната си поезия: стихосбирките „Пожари“ (1932), „Жертви“ (1934), „Ведрина” (1936), „Тревожна планета“ (1938). Основни теми в тях са споменът от Септемврийските събития, предаността към партията, антифашисткият патос (заради което първите две са инкриминирани). Поезията му е високо оценена от Георги Бакалов. Получава и награда на СБП за книгата „Човешка песен“ (1941).

Същевременно издава книжки със стихове и разкази за деца, което се превръща в трайно творческо пристрастие. Към детската тема се насочва по принуда, когато след т.нар. кормиловски спор (1935) му е трудно да публикува. Първото си стихотворение за деца – „Работното момченце“ – публикува в сп. „Росица“ (1936, № 2) по покана на неговия редактор Тодор Самодумов. Но решаващ е първоначалният подтик на Ангел Каралийчев, а впоследствие и на Ран Босилек, който в края на 30-те задълго го приютява в сп. „Детска радост“.

През това време не прекъсва активната си политическа дейност. Тя води до неколкократното му арестуване. След нахлуването на Германия в СССР (юни 1941) минава в нелегалност и се включва дейно в антифашистката съпротива, включително и с поезията си. През 1942 Мл. Исаев е арестуван и съден по известното дело срещу ЦК на БКП, заедно с Никола Вапцаров, Антон Иванов и др. Оправдан е, но е интерниран в концлагерите „Гонда вода“, „Кръстополе“ и „Св. Кирик“, където престоява до 1943. През май 1944, в разгара на партизанското движение, създава едно от най-известните си стихотворения – „Шумете, дебри и балкани“, публикувано в нелегалния в. „Патриот“. Само месеци по-късно музиката на Любомир Пипков го превръща в популярен марш. След 9 септември 1944 се включва като доброволец – военен писател в Отечествената война. Плод на този антифашистки период са книгите „Човешка песен“ (1941), „Война“ (1945) и „Огъня“ (1946), в които актуално-политическата рефлексия нерядко е стоплена от неподправен лиризъм, а „детската“ тема е въведена като контрапункт на политическата ексцесия (пример за това е друго класическо стихотворение – „Свиждане“).

През последвалите десетилетия на Народната република Мл. Исаев се превръща в един от официозните поети на режима и същевременно в един от най-изявените автори за деца. Двукратно е секретар на СБП (1944–1947 и 1956–1958) и негов зам.-председател (1962–1966). Бил е редактор в сп. „Изкуство“ (1946–1948), зам. главен редактор на в. „Литературен фронт“ (1958–1960) и дългогодишен редактор в сп. „Български воин“ (след 1960). Народен представител в VІ, VІІ, VІІІ и ІХ Народно събрание, носител на множество най-висши държавни отличия.

Въпреки обществените си ангажименти продължава активно да твори (при което количеството все по-често е за сметка на качеството). През този период издава много книги с поезия за деца и възрастни, превежда от руски: Ал. Блок, Ал. С. Пушкин (вкл. „Евгений Онегин“). Пише епиграми, художествена публицистика, биографичен очерк за Замфир Попов, пътеписи, спомени, а също и статии, споделяйки главно собствения си поетически опит. Периодично осъществява и антологични връщания към ранната си поезия, която си остава трайното му присъствие в историята на българската литература.

Въпреки че споделя всички основни теми на левия поетически език през 30-те години (космополитизма, новата романтика на машините, града, Партията, СССР), ранната поезия на Мл. Исаев внася в този език силна есенинска струя, свързана с природата, земята, селото, животните (особено книгата „Ведрина“). Налице е изтънчен усет за органичното, идещ от селското детство на поета („Високи, сини планини“), и свежо лирично чувство, което патосът на „епохата“ невинаги успява да заглуши. Скрит драматизъм отличава поезията му от тази на повечето пролетарски поети – напрежението между мажорната урбанично-космополитна риторика и емоционалния усет за природа. (Може да предположим, че именно това наивно отношение към природата и животните закономерно го отвежда към детската поезия.) Трябва да се отбележи, че силно идеологизираните антологични и автоантологични подборки, особено през 50-те години, създават деформирана, изкуствено монументализирана, плакатно-шаблонна представа за поетиката на Мл. Исаев. Един по-различен антологиен подход към поетическото му наследство, включително и от 30-те години, би разкрил по-различен и по-верен образ – образа на един от значимите български лирици.

Пламен Антов

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева