Народничество
Народничеството възниква в Русия като обществено движение, популярно сред интелигенцията. От него се ражда и едноименното литературно направление. Идеологията му може да бъде обобщена като съчувствие към народа, желание за сближаване с него и стремеж за подобряване на живота му чрез просвещение, образователно и културно издигане.
В България народничеството се налага като руско влияние през 90-те години на ХIХ век. Още през втората половина на 80-те години обаче се забелязва уклон към неговите идеи – главно сред демократичната интелигенция и най-вече сред учителското съсловие. Възрожденските идеали и носталгията на голяма част от българското общество по патриархалната нравственост и бит създават естествена среда за приема на новата тенденция.
В първите десетилетия след Освобождението наследството на Възраждането бива идеализирано – като акт на противодействие срещу бързо променящия се обществен живот. В основата на този антагонизъм стои фактът, че набиращите скорост капиталистически отношения, трансформациите, протичащи в българското общество в края на XIX – началото на ХХ век, за голяма част от българите се усещат като сътресения в патриархалния свят, като промени с по-скоро негативен характер в битието на отделния човек, семейство, род. Така в началото на 90-те години руските обществени идеи от 70-те вече срещат благодатна почва в българския обществен и културен живот, а съответно – и в литературата ни.
Както обобщава Боян Пенев в „Увод в българската литература след Освобождението“, ч. 2, „привържениците на народничеството считат за свой дълг да служат на селската маса, на същинския народ (оттук името „народничество“), съзнават своя дълг към народа, искат да го просветят, да му разкрият идеите на своето ново учение. Девизът на руските народници е: „В народ!“ – „Да идем сред народа!“.
Като предтеча на българските народници може да бъде посочен Цани Гинчев, който, спонтанно насочвайки се към сходни идеи, създава чрез прозата си органична връзка между литературата на Българското възраждане и новото направление от 90-те години на XIX век.
Най-изявени представители на народническото движение сред българските писатели са Тодор Влайков (с патриархално-идиличните си творби, сред които особен акцент в това отношение е повестта „Дядовата Славчова унука“), Христо Д. Максимов (Мирчо) (с разказите и очерците от двутомника „Тъмен свят“), Цанко Церковски (и с поезията, и с прозата си), Васил Кънчов. Много от разказите, очерците, „картините“ и хумореските на Михалаки Георгиев също са свързани с народническите настроения. Същото може да се каже и за ранната проза на Антон Страшимиров (разкази като „Анатема“, „На нивата“, „На широк път“, „Данаил“, „Косю“, повестта „Щастието на един век“, преименувана впоследствие на „Габровка“ и „Еснафка“). Към тази поредица могат да бъдат добавени и някои ранни текстове на Пейо Яворов, Елин Пелин, Петко Тодоров. По-късни отзвуци на народническите идеи се разчитат и у Константин Петканов, Петко Росен, Чудомир и др.
В ранната фаза на развитието си народничеството е свързано със социалистическата идейност в литературата – двете явления съжителстват в един общ утопичен модел, който често се определя като народническо-социалистически увлечения (по повод ранната поезия на П. К. Яворов например). Обединяват ги антибуржоазните демократични настроения. Народничеството обаче поставя в идейния си център консервативно-патриархалния идеал и се развива като обществено-културно движение, залагащо изключително на просветното и образователното дело. Неговите представители дори обвиняват социалистическите идеолози в политиканство и се разграничават от техния партийно-политически активизъм.
Близко до народничеството първоначално стои и зараждащият се през 90-те години на XIX век социален критицизъм (критически реализъм) – ранната проза на А. Страшимиров и Елин Пелин. Самият Влайков пише и в този дух (очерка „Каменов“, хрониката „В село“). В същия контекст може да се спомене и разказът „Бирникът дошел“ на Ц. Церковски.
Типичен положителен герой на народническата литература е учителят, отдаден на грижата си за просвещаването и издигането на народа. Оттук произтича и дидактично-мисионерската линия на направлението – повестта „Учител Миленков“ на Т. Влайков и стихотворното творчество на Христо Максимов (неговият „Учителски марш“ от „Сбирка стихотворения“ задълго носи популярността на знаме на прогресивното българско учителство). В тази тематична последователност могат да се добавят и имената на А. Страшимиров, Елин Пелин (с разказа „Напаст божия“ например), Иван Вазов (с романа „Казаларската царица“).
Във връзка с изключителното място, което народниците отреждат на учителството, и по-общо – на социалната мисия на интелигенцията, важно е да се отбележи, че самото понятие интелигенция навлиза в българската култура от руската именно благодарение на народничеството (факт, отбелязан за пръв път от Т. Влайков).
Макар като обществени възгледи народничеството да съседства и със социализма, и със земеделското движение, а като литературно явление – с възрожденския реализъм, със социалистическата литература и със социалния критицизъм, то има своята ясно очертана специфика. Има и своите печатни трибуни, както и периодични издания, които, без да са точно народнически, отделят съществено място на представителни за направлението литературни и публицистични текстове. Такива са например: сп. „Труд“ (ред. Ц. Гинчев), в. „Балканска трибуна“ (ред. М. Георгиев), сп. „Дума“, „Целина“, „Учител“, „Просвета“, в. „Учителска дружба“ (ред. Хр. Максимов), сп. „Наш живот“ (ред. А. Страшимиров), сп. „Селска пробуда“ (ред. Ц. Церковски), сп. „Демократически преглед“ (ред. Т. Влайков) и др. (От редакторските имена, цитирани към съответните издания, в случая са подбрани знаковите, които илюстрират връзката между народническата литература и литературната периодика.)
Елка Димитрова