Недялко Йорданов

Йорданов, Недялко Асенов (Бургас, 18.01.1940). Завършва гимназия в Бургас (1957) и българска филология в Софийския университет (1962). Учител по литература в Малко Търново (1962–1963). Драматург на Бургаския драматичен театър (1963–1983) и негов художествен ръководител (1983–1990). Главен редактор на алм. „Море“ (1980–1988). Драматург и режисьор на театър „Възраждане“ в София (1990–1999). От 2000 е гост-режисьор, композитор, певец, рецитатор на свободна практика.

Недялко Йорданов е своеобразно явление в съвременната българска литература и култура с богатото си и многообразното творчество – поезия, проза, драматургия, сатира, радиопиеси, киносценарии, песни, театрална музика; основава собствен театър, изявява се като певец, композитор и режисьор.

Първата му публикация е поемата „Един телефонен разговор с мама“, която излиза във в. „Студентска трибуна“ (1959). Сътрудничи на в. „Литературен фронт“, „Народна култура“, „Стършел“, „Народна младеж“; на сп. „Пламък“, „Септември“, „Младеж“ и др. Дебютната му стихосбирка „Всичко ще изпитаме“ излиза през 1963. Издава 36 книги с поезия. Йорданов е част от поетическото поколение на 60-те години, чийто нов език и теми рушат сивотата и нормативността на вкостенелия и пропаганден поетически соцканон. Неговата поезията на всекидневието е откровено автобиографична, открито изповедна, житейски земна и реалистична. Авторът романтизира и поетизира прозата на делника, внася нова чувствителност и проблематика. В поетиката му се налагат ритмизираният и музикалният стих, непосредствената самоизява на лирическия герой (тъждеството му с авторския Аз), лиризацията на битовата предметност и емоционалната наситеност на преживяванията. Първият пласт в многоизмерността на неговата поезия са авторовата откровеност, задушевната изповедност и самокритичност. Зад тях прозират игровата нагласа, асоциативността, съзнателният стремеж да се демаскират и изобличат поведенческите шаблони, автоматизмът и приспособленчеството във всекидневието.

Активната гражданска позиция и нравственият максимализъм са определящи черти във всички етапи от поетическия път на твореца. Те са част от постоянно семантично ядро както в младежките творби на патриотично-революционна тематика, така и в интимноизповедните му стихове и в по-късните реквиемно-лирически и мемоарни откровения и признания. Голяма част от творбите му се превръщат в текстове на песни и формират цяло направление в градската култура на 70-те и 80-те години – на шлагерно-романтичната и сатиричната линия като реакция на официозната и патетична поезия. Успоредно с творческото съзряване на поета еволюира и поетиката му. Дискретната изповедност и „наивитет“ се превръщат в съзнателен художествен способ, в особен вид стилизация на поетическия изказ. Житейската равносметка сгъстява драматизма на лирическия тон, засилва неговата условност, подчертава раздалечаването между авторовия Аз и лирическия персонаж. Философската резигнация, самоиронията, поетическият експеримент очертават ново равнище в интерпретацията на познати теми и мотиви. Най-голям успех Йорданов постига в жанра на интимната, любовната лирика, в нравствено-психологическата поема и гражданската сатирата. Със сатиричните си сборници „Трендафил Акациев – поет на соцреализъма и демокрацията“ (1992), „Трендафил Акациев 2“ (1996) и „Трендафил Акациев 1, 2, 3“ (1998) поетът припомня фигурата на вездесъщия фолклорен герой, чието графоманство е „кривото огледало“ на соцреалистическата поетика.

Характерно за поета е, че сам изпълнява своите стихове – песни, и по този начин представя творчеството си в цялата страна – най-напред с композитора Константин Ташев, а след това с Хайгашод Агасян и актрисата (и негова съпруга) Ивана Джаджева. Издава 6 златни диска с 89 песни от шлагерните си хитове.

Значителен дял в творчеството му заемат стихотворенията и поемите за деца и юноши. Сред тях интерес предизвиква романът в стихове „Страшни смешки, смешни страшки за герои със опашки“ (1982). Занимателни и поучителни, те формират нравствени ценности и възпитават добродетели у децата.

Недялко Йорданов е автор на 21 пиеси. Първият му опит в драматургията е „Ние не вярваме в щъркели“, поставена за пръв път в Бургаския театър (1966). Тя е автобиографична и има голям успех, но е забранена като идеологически неблагонадеждна. Същата съдба сполетява и следващите му пиеси „Имате ли огънче?“ (1967) и „Ние сме на 25“ (1969), които разбиват клишетата на бетонирания социалистически оптимизъм. Авторът е обвинен, че компрометира комунистическите идеали сред младежта и е загубил правилните класово-партийни критерии. Като цяло пиесите на Йорданов са разнородни по жанр, структура и стилистика. Ранните му драматургически текстове може да отнесем към лирическото направление в българската драма от 60-те години. Устойчив елемент в тях е напрегнатата интрига в стила на криминалния разказ с неочаквани ходове и психологически обрати, градираното емоционално напрежение и опоетизирането на бита. Водеща е ролята на морално-етичната проблематика и нравствено-психологическия катарзис. Отличителен похват е включването на лирични и прозаични текстове – стихове, песни, писма, послания, които задават широк романтико-поетичен, ироничен или сатиричен подтекст. Персонажите му са пълнокръвни човешки характери, поведението им е разчетено между житейската правдоподобност и поетическата фикция. Пиесите „Любов необяснима“ (1974) и „Мата Хари“ (1983) разработват антифашистката тема с нови изразни средства. С драматургично новаторство се характеризират и пиесите му „Убийството на Гонзаго“ (1988), „Има нещо гнило в Дания“ (1998), „Довиждане до другия живот“ (1995), „Ще те накарам да се влюбиш“ (2000). Авторът свободно интерпретира класически културни, литературни и театрални образци с оглед на своите идейно-нравствени и художествени внушения. И в драмите си Йорданов дискутира актуалните и болезнени проблеми на делника през романтичната призма на ярка гражданската позиция и етика. Автор е и на 7 пиеси за деца.

Професионален драматург, Н. Йорданов създава в началото на 70-те години т.нар. авторски театър. Тази линия намира продължение в авторските му филми „Дневна светлина“ (1975) и „Кажи ми, Кармен“ (1978). Автор е на телевизионни постановки, сценарии за игрални филми и театрални студии („Моят Хамлет“, „Чайка“), на пиесите за радиотеатър „Мотопедът“ (1970) и „Довиждане до другия живот“ (1995), които след това в разширен вариант се играят на театрална сцена. Написал е авторска адаптация – либрето, на оперетата „Хубавата Елена“ (1997) за Музикалния театър. Гастролирал е като режисьор в театър „Ярач“ (Лодз, Полша) с „Развод“ (1978), както и в Театъра на комсомола (Ленинград) с „Имате ли огънче?“ (1976) – постановка, недопусната до премиера.

Пиесите на Недялко Йорданов са поставени в Русия, Украйна, Беларус, Литва, Естония, Молдова, Грузия, Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Румъния, Сърбия, Германия (ФРГ и ГДР), Франция, Белгия, Финландия, Япония – общо над 100 постановки.

Като телевизионен режисьор поставя собствените си сценарии „Старецът“ (1975), „Любов необяснима“ (1976), първия български частен телевизионен сериал „Има нещо гнило в Дания“ (1998), телевизионната новела „Аз и морето“ (1985) по стихове на Петя Дубарова, както и документалната импресия „Петимата оптимисти и кучето“ (1999).

Автор е на документалните филми: „Един трагичен живот“, „Професия – актриса“, „Константин Ташев“, „Артистът пее и танцува“, „Странното село Кирово“, „Извънземни в село Кирово“, „Реквием за село Кирово“, „Булат в Бургас“, „С Булат в Москва“, „Джурлата“ и поредицата автобиографични филми: „Още ме има, още съм жив“, „От себе си не си отивай“, „Не мога нищо да забравя“, „Сбогуване с Бургас“, „И да започнем отначало“, „Не си отивай, мой живот“.

Изявява се и като телевизионен водещ и автор на поредицата телевизионни срещи „Една вечер с...“, излъчвани по БНТ (1991), с участието на Блага Димитрова, Радой Ралин, Иван Радоев, Стефан Цанев, Георги Калоянчев, Марко Ганчев и Борис Димовски. Главен герой е на филма „Бардовете на Европа – Недялко Йорданов“ (2001), произведен от Чешката национална телевизия.

Като певец и изпълнител е изнесъл в продължение на 50 години над 1500 рецитала под акомпанимента на композиторите Константин Ташев и Хайгашод Агасян в почти всички градове на България, както и в редица градове в Европа, Азия и САЩ.

Недялко Йорданов е носител на наградата Златен Орфей за цялостно песенно творчество (1997); на литературните награди: Дора Габе (1996), Златен Пегас (2002), Марко Семов (2007), Иван Вазов (2007), Димчо Дебелянов (2014), Стоян Михайловски (2018), Хр. Г. Данов (2018); на театралната награда Золотая муза – за многобройните му постановки в Русия (2004), наградата Невена Коканова (2010), наградата Златен век с огърлие на Министерството на културата (2015), наградата Златно перо (2020).

Носител е на ордените Кирил и Методий, І степен (2005) и Стара планина, І степен (2010). Почетен гражданин на Бургас и Малко Търново.

Стихове и пиеси на Н. Йорданов са преведени на англ., беларус., ест., лит., нем., пол., рус., словаш., укр., унг., фин., фр., чеш. и др. ез.

Мариета Иванова-Гиргинова

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева