Николай Лилиев

Лилиев, Николай (псевд. на Николай Михайлов Попиванов) (Стара Загора, 26.05.1885 – София, 6.10.1960). Като малък остава сирак. Завършва основно образование в родния си град и Търговската гимназия в Свищов (1903). За известен период е чиновник в Българската земеделска банка в Стара Загора. Следва литература в Лозана (1905–1906). Чиновник в Долна баня (1907–1908), учител в Трета софийска мъжка гимназия. Със стипендия от конкурс на Министерството на търговията през 1909 заминава да следва в Париж търговска академия, която завършва с отличие. Работи като учител в Пловдивската търговска гимназия (1912–1913) и Свищовската търговска гимназия (1913–1915). През Първата световна война е редник и кореспондент на Втора тракийска дивизия. След края на войната работи в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, като коректор в издателството на Ал. Паскалев, в Дирекцията на печата при Външното министерство. Между 1921 и 1924 заедно с проф. Н. Михов работи в библиотеките на Виена и Мюнхен над подготовката на историческа библиография за българския стопански живот. Драматург на Народния театър (1924–1928), преподавател по френски език във Висшето търговско училище във Варна (1932–1934). От 1934 до края на живота си отново е драматург на Народния театър. Един от основателите на Института за литература при БАН (1948) и редактор на „Известия на Института за литература на БАН“, академик (от 1945).

Интересите си към литературата Лилиев проявява още през ученическите си години, но те стават по-задълбочени след запознанството му с Д. Подвързачов през 1903. Първите си творби публикува в „Българан“ през 1905 – две пародии, подписани с инициали. Следват стихотворения в периодични издания, главно в такива, в които Подвързачов е съредактор или сътрудник – „Оса“, „Смях“, „Съвременник“, „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Съвременна мисъл“ и др. През 1907 Лилиев се запознава с Д. Дебелянов, Б. Пенев и Вл. Василев, които оказват сериозно влияние върху житейската му и творческа съдба. През 1908 в сп. „Съвременник“ (г. I, кн. 2) излиза неговият „химн“ „An die Natur“ („Към природата“), който е и първото му произведение, подписано с псевдонима Н. Лилиев, измислен от редактора на списанието Г. Бакалов. През 1910 Лилиев е включен с 14 стихотворения в „Антология на българската поезия. От Вазова насам“, съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов; през същата година в Париж се запознава с П. К. Яворов и К. Константинов. През 1914 участва със стихотворения, критика и преводи в петте книжки на редактираното от Подвързачов сп. „Звено“. През 1919 излиза първата стихосбирка на Лилиев – „Птици в нощта“. Публикувана е от издателство „Александър Паскалев и Сие“, а корицата ѝ е дело на Н. Райнов. Книгата бързо се изчерпва и около година по-късно излиза второто ѝ издание. През 1922 книгоиздателство „Зора“ публикува втората стихосбирка на Лилиев – „Лунни петна“. По това време поетът е вече постоянен сътрудник и съредактор на новосъздаденото от Вл. Василев сп. „Златорог“. Третата поетична книга на Лилиев е озаглавена „Стихотворения“ и е отпечатана през 1932 от издателство „Т. Ф. Чипев“. В нея са включени предимно творби от предходните книги на Лилиев. През март 1934 в сп. „Златорог“ (г. ХV, кн. 3) излиза лирическият цикъл „При морето“, създаден по време на пребиваването на Лилиев във Варна. Макар да се възприема като творческо „възкръсване“, този цикъл е последната поетическа сбирка, печатана приживе от поета.

Лирическото творчество на Лилиев е изцяло свързано с българския символизъм от първата четвърт на ХХ в., с опоетизирането на индивидуалното в опозиция на колективното и строго регионалното, с издирването на един свят на символите, отдалечен, несетивен и меланхоличен. Наред с творци като Д. Дебелянов, Т. Траянов, Хр. Ясенов, Д. Бояджиев, Ем. Попдимитров, Л. Стоянов, Лилиев подема творческите концепции на френските поети парнасисти и символистите, на Н. Ленау, Ж. Мореас, Ст. Маларме, Ш. ван Лерберг, М. Метерлинк, Е. Верхарн, Р. М. Рилке, В. Брюсов, на П. П. Славейков („Сън за щастие“) и П. К. Яворов, следва стремежа им към усъвършенстване на музикалната форма на стиха, към изразяване на метафизични интуиции, мистични, митологични и библейски мотиви. В лириката на Лилиев (особено в „Птици в нощта“) властва импресията и съзерцателността, застиналостта, замълчаването, изразеното отричане. Лирическият аз на тази поезия се формира в безпътицата, самотата, бленуването „вън света“. Природните реалности са прикрепени към субективното, към трепетите на душата. Диалогичността не е насочена към другия, а към себе си (душата) или към олицетворени предикати на символистичния аз (мечтата, скръбта, самотата, спомена). Участници в лириката на Лилиев са също градът – призрачно пространство на чуждостта – и тълпите („Градът“, сп. „Наш живот“, г. V, 1912, кн. 3–4).

Значим е приносът на Лилиев, особено след 1934, към преводаческото изкуство. Автор е на преводи на лирически творби от Х. Хайне, Н. Ленау, Г. Келер, Р. М. Рилке, Й. В. Гьоте, Е. Верхарн и др., на „Огънят“ на А. Барбюс (съвместно с Й. Мечкаров). Като драматург на Народния театър активно подпомага превеждането на чуждоезична драматургия и сам превежда „Сън в лятна нощ“, „Ромео и Жулиета“, „Крал Лир“ на У. Шекспир, „Сид“ на П. Корней, „Ернани“ на В. Юго, „Електра“ на Х. фон Хофманстал, „Малкият Ейолф“ на Х. Ибсен, „Чудото на св. Антоний“ на М. Метерлинк и др. Автор е на редица критически и мемоарни текстове за български литературни творци – за Ив. Вазов, П. К. Яворов, Елин Пелин, Й. Йовков, Д. Дебелянов, Д. Подвързачов, Г. Райчев, Хр. Смирненски, Н. Вапцаров и др.; за чуждоезични писатели – за Дж. Кийтс, В. Юго, Н. В. Гогол, Л. Н. Толстой, Х. Ибсен, Р. М. Рилке. Публикувал е и мемоарни статии за театрални творци – за Кр. Сарафов, С. Огнянов, В. Кирков, К. Кисимов, Н. О. Масалитинов; теоретични статии и изказвания по въпросите на художествената литература, превода, сценичното слово, актьорското майсторство и системата на К. С. Станиславски. За приноса си към българския театър е отличен със званието Заслужил театрален деятел (1952).

Творби на Лилиев са преведени на итал., нем., фр., унг., чеш. и др. езици.

Други псевд.: Одуванчик, Анонимус, Лилипут

Николай Кирилов

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева (Книги от... и Книги за...)

и Аделина Германова (Статии за...)